I have a dream

Нека в навечерието на новата година си пожелаем нещо смислено:)

Имам една мечта. Да живея в един по-хубав свят. Свят, в който доброто не е просто илюзия. В който утопия не е синоним на бленувани безмислици на отчаяни мечтатели. В който властват умът и въображението и няма златопоклонничество. Мечтая за място, където учител звучи гордо (и никой не те пита "Ти луд ли си ??? Балък!"), а лекар означава "спасяващ животи", не "поредният корумпиран боклук". Където инженер с тридесет години стаж не е изпаднал таксиметров шофьор, историкът не е строителен работник и педагогът не е чистач. Където роднинските връзки не правят от некадърника шеф, нито сексът с Митьо Пайнера (какво, за Бога?!?!) не те превръща в новия фолк идол на подрастващото поколение.

Сънувам една по-чиста държава. Без мутри. Без корупция. Без етническа омраза. Държава, чиято столица не е нарицателно за сбирщина неуспели селяни, а е символ на прогрес. Чиито курорти не се асоциират с разрушаваща природата и историята алчност, а с красота. Чийто народ не е просто маса, а осъзнато гражданско общество. Държава, която не е жалко подобие на сюрреалистина картина на Дали, а цели онази прекрасна идея на Васил Левски за чиста и свята република.

Искам адекватна образователна система. В която се учи. Която не променя езика, само защото е по-лесно така, вместо да научи децата как да пишат грамотно. Която възпитава и обучава, а не е просто куп отегчени преподаватели, седящи си в разни сгради. Която предоставя на възпитаниците си истински възможности за развитие. Система, произвеждаща мислещи специалисти, пълноценни членове на обществото.

Копнея за нормални връстници. Млади хора, които използват възможностите си - не телата, а творчеството си! Които не обикалят по цял ден Витошка с нацупени устни и твърде неприлично къси поли. Които не се нараняват физически в отчаян опит да привлекат вниманието на забързаните в сивото си ежедневие родители. Които са личности, а не просто грозни осакатени копия на споменатите вече фолк идоли.

Представям си свят, в който Човекът все още властва над машината и временната липса на компютър е нищо повече от "неудобството" да пишеш на ръка. Където падналата батерия на телефона не е равносилна на отрязване на дясната ръка. Където спирането на тока е поредната причина за вечеря на свещи, а не повод за масова истерия.

Градя си действителност, където порнографията е мръсна дума, а не ежедневие. Там 7-годишните деца в училище не гледат порно на ултра модерните си телефони, а играят на криеница в междучастия. Сексът изразява чувства, а не опит за забогатяване. Там "gender equality" e повече от странно звучащо понятие, а хомосексуалността не се третира като опадъчна и деморализираща (а за какъв морал говорим изобщо?!), но не се превръща и в поредната извратена мода.

Въздушните ми кули са изградени сред толерантност. Без расизъм. Без предразсъдъци. Там връзката между влюбени младежи с различна етническа принадлежност не се отхвърля от "обществото" и не завършва трагично. Там тийнейджърите не се избиват заради прекомерно количество алкохол в кръвта или заради различни музикални/спортни предпочитания.

Иска ми се да живея в грамотен свят. Да не откривам невероятни грешки всеки път, когато отворя някой вестник. Да ми говорят коректно на книжовен език по телевизията. Да има истинска журналистика, а не основно жалки напъни (и то жълти!). Да съм обградена от хора, които познават добре ПОНЕ собствената си история и литература и които по възможност като чуят Гьоте не питат това най-новият продукт на Данон ли беше или когато се спомене 1789 не си мислят, че май тогава беше освободена България.

Мечтая за нещо много просто. За нещо фундаментално. За елементарното човешко право да съществуваш нормално и относително щастливо. Разбира се, думата нормално има много измерения и никой в днешния свят не би могъл да дефинира и рамкира кое е нормално и кое не. Гениалните са луди, лудите са двигатели на нациите, а уж нормалните са нищо повече от същствуващи тела. Велики личности и най-вече велики идеи се раждат само във време на катастрофален кризис. Някак си ако не опре ножът до кокала всички търпят, оплакват се, критикуват, но никой нищо не прави. Още една от ареалиите на ненормалното, която искам да остане само смешна част от миналото.

Мечтая за светлина. За вяра. За напредък. За доброта. Приятелство. Любов. Красота. Искреност. Човечност. Уважение. Себеуважение. Грамотност. Човечност!

На Теб!

Благодаря ти, че те има.

Че озаряваше живота ми с усмивка. Че ме караше да се чувствам така. Че можех да потъвам в очите ти. Че ме правеше по-добър човек.

Че осмисли на моменти празното ми минало. Че вдъхновяви бъдещето ми.Че ме направи по-силен човек. Че си тръгна.

Обичам те!

Саксофонен спомен

... София през есента. Смрачава се, хладно е, листата падат. А над града се носи тъжна мелодия, излизаща от саксофона на дядото в Борисовата. Сякаш грациозно стъпва по жълтия килим от листа, увива се нежно около каменните животинки, подминава гордо Старбъкс и по детски наивно започва да се разхожда по малките затънтени улички. Докосва всички по пътя си - някои само леко като повей, други силно - като буря нахлува в сърцата им и раздухва и разпалва отдавна погребани мисли и чувства.

Дядото се сеща за неговата баба. Как се запознаха, онзи пръв танц, сватбата. Младежките им мечти, които така и не осъществиха. Погребението на бабата. Самотата. И сякаш студът става по-силен и го пронизва до кости.

Дамата на високите токчета се връща в младините си - колко красива беше, как всички само нея гледаха. Винаги душата на купона, кралицата на партито. Амбициите за висше образование и кариера, които изостави, защото се ожени твърде млада.

Господинът в лъскавия черен костюм си помисли само колко много на тази музика ще отива той, в някое скъпо заведение, с пура в ръка и скъпо уиски в другата.

Двойката влюбени само се притиснаха по-силно един в друг и благодариха на Бог, че са заедно.

Малкото момиче си помисли за баща си, когото не беше виждала от 3 години, от както техните се разведоха. Очите и се насълзиха, но тя бързо се стегна, защото не искаше приятелите и да забележат.

... А дядото в Борисовата свиреше ли, свиреше. Даряваше красота. И изплакваше мъката си.

Реквием на още една погребана мечта, апотеоз на есента....

Полет

Морето. Небето. Слънцето. И ти. Вятърът в косите ти. И далеечен, далечен хоризонт, преливащ синьото на водата и въздуха.

Извисяването. Полетът. Безбрежността. Разперените криле. Свободата. Животът.

Няма нищо по-прекрасно! И не може да се опише, трябва да се изживее!

На Лора

Благодаря, че ми помагаш да осъществявам мечтите си!

Истинска случка

Малко село в северозападнала България. Млад мъж отива на посещение. Стой на улицата до колата си и чака нещо. Около него се събира група роми. Те се суетят, шушукат си, оглеждат непознатия. След известно време, очевидно прекарано в притеснения, към нашия герой се приближава един от циганите и сумтейки под мустак казва:

- За 20 лева ще гласувам за когото кажеш!

Младият мъж се стъписва, но бързо преодолява първоначалното си учудване и презрително заявява на "търговеца" да се разкара. Той се връща към групата си. Следва още известно обсъждане и нови преговори:

- Абее и за 10 лева ще гласувам за когото кажеш!И моите хора също.

- Казах ти, разкарай се!

- Ох, добрее... по 5 лева.

- Хахаха (нашият човек не може да сдържи повече саркастичния си смях), то след малко и за 2 лева ще продадеш гласа си.

(След известно замисляне)

- Еее, айде поне по 5 лева дай, дее!

Младият мъж обаче не е от "тия". Обеснява на преговарящия, че и 1 стотинка няма да му даде и влиза смаян и погнусен в колата си. Групата си тръгва.(По всяка вероятност да търси нов купувач.)

Не, това не е несполучлив опит за разказ, нито жалко подражание на саркастична пиеска. Това е реална случка от преди два дни, която мисля, че няма смисъл да коментирам.

Продаването на гласове не е само престъпление, то е изневяра на себе си, на децата си, на бъдещето си.

Обичам те

Аромат на липи. Свеж, опиващ, любим.Мокри улици. Сутрешното слънце се оглежда в тях. Дама в костюм потропва с високите си токчета. Забързан бизнесмен я поглежда, усмихва се и продължава. Майка води детето си на детска градина. Баба с бастун се реди за баничка.
Градът се събужда.
Двама млади вървят гушнати и се гледат влюбено. На отсрещния тротоар група ученици се смеят шумно. На спирката, двайсет метра по-надолу, дядо храни гълъбите. Минава трамвай. Слизат хора, други се качват. Едно Ауди изпреварва едва движеща се Лада.
А липите ухаят. Опияняващ аромат, който те връща към детството. Който ти припомня веселите мигове от тинейджърските години. Който те подсеща, че е сесийно време. Който те кара да вдишаш дълбоко, да затвориш очи и да се насладиш на този напълно щастлив момент.
И сякаш се сливам с града. Усещам живота му във вените си. Сякаш мога да почувствам положителните емоции на всеки човек - задовоството на младата дама от новите и обувки, захласа на бизнесмена по младата дама, майчината любов, детската невинност, мъдростта на бабата, любовта на младежите... Аз съм те и те са аз. Аз съм Градът. Защото това е моят град, градът, с който съм споделила всичко. Познавам и лъскавите павета в центъра, и разбитите малки улички в крайните квартали. Знам скъпите магазнини и кафенета, знам и мизерните. Виждала съм го и блестящ, и грозен. Точно както той познава мен - във всичките ми настроения, с всичките ми луди хрумки. Знае ме и наконтена, и полузаспала по домашни дрехи. Беше там, когато започнах училище, когато завърших и когато влязох в университета. Видя как се влюбих за пръв път, плака с мен за онова гадже. Триумфира с мен когато взех онзи много важен изпит.
Моят град. С липите, кестените и безбройните бързащи хора. Моят град. Най-хубавият град на света....
...... София.......

Порнография

Преди една седмица исках да напиша нещо, което спестих. Беше нещо от сорта на: "БСП се бори за жълт сладолед, НДСВ за кебапчета!". Ще премълча и този път историята на този пост, но основната идея беше за политическата порнография, която ни залива всеки ден. Днес обаче не мога да замълча. Макар че ми е трудно да говоря. Нещо се свило в гърлото ми и някак ми е тежко. Едно такова.... Горчиво.... Май се казваше разочарование. Да! Точно то е! И малко срам. Малко гняв. Известна доза обезверяване (за кой ли път вече). Малко съжаление. И още веднъж голямо количество разочарование. ...

Не един път съм се разочаровала от политиката. Не един път съм плюла политиците. Не веднъж съм се гневила на българите, които избират разни лумпени за управляващи. Сега обаче вече всичко излиза извън границите.... 35%?!?!... 35% ?!?!?! Защо?! Защо хората са токова безотговорни?! Защо ги мързи да гласуват? Защо никой не дава пукната пара кой ще ни представлява в ЕП? Защо никой не се интересува от бъдещето на България?! И как да стане по - добро положението тук, като единствените, които прилежно ходят да си пуснат бюлетинката са многобройните туристи, дето идват на талази в автобуси от съседна Турция и още по-многобройните братя от ромски произход, които вече чинно са си продали гласчето за 10/20 лв?!?!?!

Нормално ли е турчолята да ни представляват пред Европа? Нормално ли е да са във всяко правителство?!

Нормално ли е фанатизираните атакисти да са веднага след турчолята?!

Нормално ли е онзи неадекватен кон да е с най-много гласове?! (да,да, точно за лейди Здравкова говоря)

Нормално ли е да се радваме на 35% избирателна активност?! (да, повече е от миналите избори, но все пак са си 35 %!!! ... )

Нормално ли е никой да не гласува?!

Нормално ли е всичко заобикалящо ни?!

Или аз се побърках....

Свобода

... Нещо се променяше. Сякаш светът вече бе друг. Може би не толкова сив, може би малко по-мил, може би дори тя успяваше да се усмихне без да влага много усилия. Но все пак нещо като че ли умираше. Часто от нея. Характеризираща я. Изграждаща я. Основна.

Тъга. Болка. Неистово желание. Блян. Копнеж. Мечта. Същност. Любов.

... Ходеше с високо вдигната глава. С усмивка. В новите си цветни дрехи и високи обувки. Хората я заглеждаха, а тя отвръщаше щастливо на погледите им. Излъчваше спокойствие, увереност и красота. А отвътре цялата трепереше. Губеше сигурността си. Макар че болеше, макар да бе нещастна, поне бе намерила някаква защита. Измамна. Маска. Но и щит срещу нови разочарования. А сега той бавно изчезваше. Стените, с които се бе обградила се пропукваха и през тях навлизаше светлина. И други хора. Забелязваше ги. И някои от тях дори и допадаха. Неподходящите, по всяка вероятност. И все пак хора. Не призраци, изскочили от избелелите снимки....

Тъга. Болка. Неистово желание. Блян. Копнеж. Мечта. Същност. Любов.

... Светлината бе влязла в нея. Бе заменила високите обувки с удобни маратонки и шарените дрехи с любимите дънки и обикновена тениска. Разхождаше се по улицата и зяпаше в небето. Тук таме кръстоваше поглед с някой минувач и продължаваше напред. Изглеждаше като всяко нормално момиче на нейната вързаст. Но не се чувстваше така. Отвътре сияеше. Безумно щастлива Без основателна причина. Слънцето светеше и това я изпълваше с блаженство. След толкова години живот в сенките, тя най-накрая бе надвила мрака. Бе го изгонила от сърцето и душата си и беше свободна. Свободна да полети (нищо че ще падне няколко пъти преди това).....

Бе си върнала себе си.

Speechless

От няколко дни се каня да напиша нещо по темата. Но все не ми идваха думи. Не че сега са дошли.... Просто загубих дар слово от възмущение. (А в началото не повярвах дори.)
Предполагам е ясно, че се потрисам от яд и недоволство от повечето от нововъведенията в Наредба №1 за опазване на обществения ред на СОС. Не можем да пием бира в парка. Не можем да се целуваме. Не можем да пеем, говорим високо и да издаваме "неестествени звуци". Не можем да се люлеем на люлките. Не можем да си купим вестник от светофара. Не може алармата ни да свири без основателна причина (какво пък ще рече това?! и как се доказва дали алармата си има причина или не?!). Кръчми, магазини, дискотеки - ако са в блокове/кооперации трябва да затворят до 22 часа. И много ясно - представете си, че като вляза в магазина в 22:30, за да си купя хляб, бира и цигари взема че събудя съседката на 5-тия етаж.... А дискотеките отдавна знаем, че трябва да работят през деня само. Какво е това нещо - тя нощта е за спане (но БЕЗ издаване на "неестествени шумове", ако обичате!). Глобата пък за посещаване на мачове/театри в нетрезво състояние е същата, каквато ще ни тръснат ако пренасяме наркотици или бомби!
Разбира се, сладурите от СОС са добри хорица и не искат само да взимат от правата ни. В замяна на това, което са ни забранили, те ни разрешават да затворим някое улично платно с въглища, дърва и всякакви строителни материали за 24 часа (за повече трябва да им поискаме съгласието). Разбира се, по-малкото зло е да затворя някое от платната на Евлоги Георгиев за 1 ден, отколкото да седна да изпия 1 бира в парка....
Абсурдно е!!! Как може да седят и да мислят такива глупости?! Казват, че 15-годишните, които пият бира в парка са символ на упадък на държавата - е добре де, ама за това кой е виновен - паркът или меркантилните копеленца, които им продават алкохол?! Как имат наглостта да говорят за издаване на неестествени звуци, при условие, че е много по- неестествено и притеснително София да тъне в боклуци?! Не е ли някак си по-логично, преди да тръгнат да забраняват форсирането на двигателите по светофарите да направят нещо с глутниците бездомни кучета, които нападат всички?!....
Жалката истина е, че това не е опит да се въведе нормален обеществен ред, а е просто реакция на протестите на полицайте - те стачкуват, че са им ниски заплатите, общната им дава нови поводи за получаване на подкупи. Така всички са доволни и нагушени. Доста прозрачно и много не добре (да не кажа направо зле) скалъпено... Да се нядаваме този път поне заспалото ни обещство да направи нещо. Нещо повече от шепнещо недоволство.....

"Разходи се в моите обувки"

Преди 2 дни приключи 2-странният обмен "Different past, common future" - "Walk in my shoes" между българското и холандското младежкото дружество за ООН. Ние гостувахме в Нидерландия ноември месец, а на 1-ви март ни дойдоха на гости холандските ни приятели. Това, че аз оставих част от сърцето си там няма нужда да се споменава, то е ясно. По-интересното е обаче, че и на тях много им хареса в България. На фона на милионите неизчистени боклуци, крадящи циганчета, хвърчащи коли (които нееднократно щяха да ни прегазят), закъснения, мрачно време и какво ли още не, те успяха да видят красотата на родината ни, да надникнат зад мрънкането и викането и да видят доброто в хората....:)
Един от участниците ни пише: "What a great week we've spent! So much fun, excitement, emotions, here & there some romance, good food, lots of drinks, great laughs, cultural highlights and positive energy."... От друг получихме почти километрично писмо, от което обаче няма как да извадя отделни цитати, тъй като просто е едно слято цяло и не би могло да се раздели. За съжаление Алекс ме изпревари и го пусна преди мен, но какво пък, идеята си беше моя, просто нямах време.... Та ето впечатленията на Бен от България:

Bonjorno Buenotuti!!

I’m sitting here again in my office, listening Salif Keita instead of beginning to finish 2 papers for school, and today already had 2 classes. But I cannot say I'm there yet, concentrating on the sh*t they're saying in the classroom. I'm still in shock of a devastatingly enjoyable week at the birthplace of a few but great Bulgari-u-natzi.

We've arrived quite well yesterday. The trip was tranqiu, had 2 hours of delay, but besides everyone being tired of the week, were also like sunk in a bath of melancholy. We didn't actually know what to say to each other; 'it was a great week'? 'We had a great time'? 'See you next week?' 'Till later?' At least to me these words couldn't get me out of my shock-moment. But maybe such an empty tranquillity is not bad at all for the moment and let you take the time to over think certain experiences.

The beautiful writer Robert Kaplan wrote one time: Western Europe is constantly busy to plan its future, while the Balkan peoples are continuously struggling to preserve what they have. With this quote I started our week. I gave myself the task to find out what the Bulgarians had that made themselves proud. What was the 'joie de vivre' of you guys? Everyone suffers in this world, but to discover what makes one survive is the interesting part. My first sight from the plane, and later on from the bus, already enlightened me with a tremendous and brute force of nature, which mystical bond people from this place must have had with the earth for a long time already? Later on in Turnovo, Niki touched me with a small but sufficient insight in the grandeur of a history divided into 5 dynasties, when going over the meanings of the light show.

So we moved into a really cosy, hostel in the middle of the centre, and got an improvised tour in the city before the first dinner, by this guy Master Martin who I afterwards only could picture as a modern Asan warrior, a titan who consumed as much as possible experience, knowledge and opportunities, motivated by a lovely carrying mother, together in a humble apartment, but looking over a ingenious anarchic city, backed with powerful mountains, now and than polished by a beautiful rainbow.

Personally, I find this Dutch (and Western) society quite frightened because of its perfect organisation and its enormous welfare, the more because I know other parts of the world have to do with less, and on the extreme gained this welfare (partly) at the expense of the periphery of the west. Nevertheless, I like so much being in kind of slummy cities. From my childhood in Curacao, Venezuela and other parts of South America, I’m already known with such cities. I woke up Tuesday at seven, to take a walk and see Sofia waking up. I bought a coffee at a kiosk, walked through the fruit market at Graf Ignatiev. Overcrowded trams and creaking trollies (although all empty at the 2^nd) and sloppy houses decorating the modern institutional buildings, ohh, how I love that.

We all knew each other from Holland, but a getting-to-know-each-other game was more than fun, and during the week I constantly could only remember someone’s gesture, to refer to that person. How many times have I made the gothic devil-hand to refer to the heavily wodka-wine-beer-rakia-drinking and -smoking literature-tycoon? Then we moved on to an astonishingly interesting and formal reading at the Dutch embassy, by witch I got a really good metaposition of the relations between Holland and Bulgaria, and there I also noticed the complex and nearly impossible task of really coming together as humans, since own interest play the bigger role. Comsi comsa, we had a really fun traditional dance lesson orchestered by again another heroic Bulgarian ‘Ice queen’ Toni. Alek’s quote ‘it’s to complicated’ would illustrate her best, but partly. Strong, independent and dynamic would laurels here, too.

The trip to and from Veliko Turnovo gave me a good opportunity to experience the landside as well. Beautiful mountains, a stop at a roma-gathering of houses to eat a meatball-bread, take a leek, and after walking behind the house with its cheep cage and haystack I was left with a strong longing to just keep on walking into the snowy mountains and never come back. The residence where we stayed was so beautiful, and than again it felt that Baldwin had never left. It was so much fun with you guys Alek, Panke, Ivana and Martin!!

The nightlife was great! I think that we got to enjoy the whole spectrum of parties. I had to be taken to a salsa-bar, that’s for sure. And I got urged very strongly to come along by the ever confident Vany and always smiling Niki. Crazy, just what a crazy band, peoples and night. Or the exclusive chauga-club, oh my God, what a place, and also a very strong representation of Bulgary. Que loca chica’s y que brabo toros!! To take a look in Studentskigrad, or in the typical Bulgarian cuisine and dance tavern, or just to sit the night out in a 24-7 cellar, it all let me experience a great Sofia, a great Bulgary. And of course with all my great Dutch fellows, especially Charlotte, Janna, Mabel, Selman, Taliet, Ronny, all you people, from Bobby to Ivaylo, master Alek, master Martin, master Nikki, Maria, Vany, Christi, Paulini, Ivayla, Ivana, Toni, Panke, Lora, Kawa Kawa, Georgi, Love, Katja and all the others that I didn’t mention, even by just talking Bulgarian, you guys joined me on the path to traquilidad spiritual, hahaha.

Saluti tuti,

Benjamin Visser a.k.a Bèndjo

BLAGODERIA!!!

Изключително много се радвам, че им хареса тук, тъй като почти всички си предтавяха някакъв малък корумпиран комунистически ад в България (без ясна представа какво точно е комунизъм) .... Жвееха в ужас, че такава държава е станала членка на ЕС... А сега видяха, че макар че има много неща, над които да работим, все пак не е толкова зле положиението:)))