Онзи ден пътувах извън София. Отидох на гости на селото с най-красивия залез, който съм виждала. То се изивива там - някъде между хълмовете на северозападналата България. И в него можеш да откриеш много.
Освен най-красивия залез, можеш да си намериш и красиво паркче. С много кофи за боклук – възпитана, чиста работа. Там кметство, съвет и поща са в една сграда, в съседство е читалището, магазина за дрехи втора употреба и точно след това... една рушаща се сграда. В село Крушовица има много рушащи се сгради. Дали собствениците са избягали към големите градове или са се отправили на последното си пътуване към един друг свят – това не е ясно. Но къщите самотно напомнят за многолюдното население, което преди време е огласявало и пълнило улиците, които сега пустеят тъжно.
Можеш да си намериш и две заведения (да, и двете явно печелят и си работят), няколко магазина за хранителни стоки, магазин за строителни материали и магазин за дрехи. Което прави магазините три пъти повече от магазините в моето село. И няма цигани. Те си стоят само в махалата, която е зад старото село. Възпитана, чиста работа - казах ви вече.
Това е селото, в което за първи път никой не се заяде с мен, защото съм от „столицата”. Хората бяха мили, симпатични, културни и топли. Но пък срещнах и едни от най-враждебните погледи, когато вдигнах обектива. Сякаш може да открадна част от тях – от духа, душите и атмосферата – и те да бъдат по-малко много в едно (за това – след малко). И сякаш това, което аз ще взема, няма да е достатъчно, за да отразя многообразието им.
В село Крушовица се запознах и с местния образ, който говори немски – знае стихотворение за гугутхен керемидхен, което завършва с поантата „Но бади ноу” и може да каже, че фюлт сих нихт гут – хат копфшмерцен. Освен това е вярващ и смята, че съм много интелигентна.
В същото село можеш да се запознаеш примерно и с млад, интелигентен човек, който е решил да остане там. Но не защото е по-лесно да седи и да плюе, че „насекъде е се гадно”, „нема работа и тва е” или други подобни, а защото си е направил свой бизнес и всъшност има работа –та макар и в най-замиращата част на България.
Там е светът на „ги”-те. Сякаш знаят, че всеки е много в едно и ако местоимението е в единствено число, то то няма да обхване цялата същност и разностранност на човека.
Много още неща видях и ме впечатлиха в село Крушовица. Но ще оставя на вас да ги октриете – разходете се дотам някой път (имат си и борова гора – мааалко след старото село, и река, в коята обаче надали има риба), разгледайте и поговорете с хората – преживяването си заслужава.
