Точица

Точицата е нещо фундаментално. И нещо нищо.

Точката отделя изреченията. Тя придава образ. Семантизира думите. Завършва идеите. Свързва и разделя мислите. Без точка не може. Точката формира многоточието. Оттам и недоизказаното (а колко повече казано от онова, недоизказаното). Тя образува и точка и запетаята. Точката седи преди почти всяко изречение и след абсолютно всяко (грамотно) такова. Точката осмисля.

Точката е нищо. Тя не изразява емоция. Сама не придава смисъл (или поне твърде рядко). Не означава нищо. Не нарича. Не показва. Не квалифицира. Не квантифицира. Не отъждествава. Не опринадлежава. Не озвучава. Не съществува сама.

Какво е точката?!

Каквото я направиш ти.

И каквото реши сама да ти покаже....

Орис

Не плачи, мило дете. Не се ядосвай. Има хора добри, има хора лоши, но най-много са хората, които просто не си заслужават. Когато се сблъскаш с такъв човек, подмини го. Когато такъв се окаже приятел, който ти забива нож в гърба - усмихни му се и продължи.

Усмихни се. Заради другите, добрите хора. Заради близките. Заради добрите приятели. Заради любовта. Заради красотата. И най-вече - заради самата теб! Защото ти си един прекрасен човек и заслужаваш само прекрасни неща. Е, за съжаление не винаги човек получава това, което заслужава. Понякога пък получава и това, което не заслужава. Но не трябва да се натъжаваш, не трябва да се чувстваш зле... Майната им на другите, ако не те оценяват.

Усмихни се. Ние сме най-готините и хората, които ни губят, губят най-доброто. А това е повод поне за малка злобна усмивчица, нали?:)

Усмихни се. Защото имаш мама. Имаш мен. Имаш и много други страхотни хора около теб. Имаш себе си. А това е повод за доволна усмивка.

Усмихни се. Защото не се отказваш. Защото постигаш целите си. Защото си роден борец. А това е повод за триумфална усмивка.

Усмихни се. Погледни навън. Виж искрящите звезди. Пожълтяващите дървета. Тъмния профил на планината на фона на пълнолунието. А това е повод за влюбена усмивка.

Не плачи, мило дете. Не се ядосвай...

Орисвам те да се усмихваш! :) :) :) :) :)

Хайде?

Не бягай! Никога и от нищо! Остани и се бори. Не предавай идеите си. Не се отказвай от мечтите си. Не се превивай пред трудностите. Не забравяй какво си си обещавал....

ГЛУПОСТИ!

Бягай! Спасявай се! Майната им на глупостите, които ти набиват в главата от малък. Тези, който остават последни на кораба, обикновено се давят. Кел файда тогава от мечтите и обещанията им. Спасявай кожата колкото можеш по-бързо. Мечтите са мечти навсякъде. Идеите се променят, осъвършенстват се. Идеалите се приспособяват. Човек може да е Човек, независимо къде се намира, но не може да се разгърне в клетка. Няма как да полети, ако го притискат отвсякъде. Само глупаците стоят на едно (обречено) място и казват, че стоически бранят вижданията си. Всъщност са некадърници, които боксуват в тинята, защото не могат да се измъкнат. Само слабите не продължават. Само страхливците остават.

Ти какъв си?

БЯГАЙ! С всички сили... БЯГАЙ!

Разкажи ми...

- Напиши ми нещо....
- Какво?
- Нещо... за теб:) Какво чувстваш, какво мислиш....
Защо се усмихваш? Повдигаш закачливо вежди и се почесваш. И започваш да говориш... Да, без глас, само с очи. И ми разказваш... Колко обичаш този свят. Как го плюеш, но не би се разделил с него. Как вярваш в хората, вярваш в себе си, вярваш в бъдещето. Как рисуваш неосъзнати мечти. Как се бориш. Как обичаш. Напук. Теглиш една на всичко гадно и продължаваш с вдигната глава. Боли ли? Сълза ли виждам в очите ти?
- От вятъра е.
- Добре. Разкажи на него. Но му кажи всичко. И за болката, и за щастието, и за търсенето. За мечтите, надеждите, идеите си. Пусни ги, нека полетят малко. А докато се реят из безбрежието... ти... почувствай живота. Вдъхновението. Смисълът.
- Накъде отиваме?
- Към себе си. Извън цирка на ежедневието. Зад маската. Под черупката. Отиваме да видим един изгрев.
- Това ли е твоето вдъхновение? Ти натам ли вървиш?
- Аз съм още на залеза. Но ще те последвам скоро. А вдъхновението... то е навсякъде. Във всяка усмивка. Във всяко цветче. Във всяка дума. Понякога със смисъла играят на криеница и ги губя. После поглеждам в слънчевите лъчи - обикновено там се крият. И всичко бавно се нарежда...

Тръгваме ли?:)

Черно

Навън е мрачно. Ръми студен дъжд - сякаш не капки, а малки късчета лед разцепват въздуха и злобно дращят всичко, до което се докоснат. Навалелият предишния ден сняг от пухкава бяла покривка се превръща в кална и грозна киша. Сивите облаци притискат земята, сякаш небето иска да смачка тази планета на суетата. Сградите са мръсни, хората - начумерени и затворени в себе си, а бездомните песове вият от глад и нападат сърдитите минувачи. 

Дупката започва да става дълбока.

Студена къща. Печката упорито отказва да се запали. Шкафовете проскърцват тъжно, сякаш опяват сами себе си. Празните стаи като че ли проклинат света. Пустеещият двор е обърнал гръб на всички хипокрити. Хлъзгавите стълби се гаврят с нещастниците, дръзнали да минат по тях. 

Дупката е изкопана.

Лицемерни хора говорят глупости. Проливат се фалшиви сълзи. Изговарят се несвързани лъжи. Сбирщина злобни хора в тъжната къща гравират върху подутия ми мозък гадната действителност.Изкуствени цветя загрозяват и без това противния пейзаж.  Въздухът тежи. Свещи се разтапят и се опитват да запалят този абсурд. Хаос... Ужас... Кошмар... Господарката на къщата я няма.

Дупката чака.

Празнота. Пустота.Липса. Липса. ЛИПСА! Част от едно сърце липсва! Болка. Изграяща. Влудяваща. Убиваща. Плач. Вкус на кръв - от прехапваните устни. Мъката от пропуснатото. Последният път.

Дупката зове.

Талашит. Бутафорност. Парад на абсурда. Размазано. Неизличнимо болезнено. Тъжно. Необратимо. Невъзможно... 

Дупката е засипана. Край.

Обичам те! Завинаги в сърцето!....