понеделник, 12 декември 2011 г.

Топлото студено гостоприемство в едно красиво умиращо село

Онзи ден пътувах извън София. Отидох на гости на селото с най-красивия залез, който съм виждала. То се изивива там - някъде между хълмовете на северозападналата България. И в него можеш да откриеш много.

Освен най-красивия залез, можеш да си намериш и красиво паркче. С много кофи за боклук – възпитана, чиста работа. Там кметство, съвет и поща са в една сграда, в съседство е читалището, магазина за дрехи втора употреба и точно след това... една рушаща се сграда. В село Крушовица има много рушащи се сгради. Дали собствениците са избягали към големите градове или са се отправили на последното си пътуване към един друг свят – това не е ясно. Но къщите самотно напомнят за многолюдното население, което преди време е огласявало и пълнило улиците, които сега пустеят тъжно.

Можеш да си намериш и две заведения (да, и двете явно печелят и си работят), няколко магазина за хранителни стоки, магазин за строителни материали и магазин за дрехи. Което прави магазините три пъти повече от магазините в моето село. И няма цигани. Те си стоят само в махалата, която е зад старото село. Възпитана, чиста работа - казах ви вече.

Това е селото, в което за първи път никой не се заяде с мен, защото съм от „столицата”. Хората бяха мили, симпатични, културни и топли. Но пък срещнах и едни от най-враждебните погледи, когато вдигнах обектива. Сякаш може да открадна част от тях – от духа, душите и атмосферата – и те да бъдат по-малко много в едно (за това – след малко). И сякаш това, което аз ще взема, няма да е достатъчно, за да отразя многообразието им.

В село Крушовица се запознах и с местния образ, който говори немски – знае стихотворение за гугутхен керемидхен, което завършва с поантата „Но бади ноу” и може да каже, че фюлт сих нихт гут – хат копфшмерцен. Освен това е вярващ и смята, че съм много интелигентна.

В същото село можеш да се запознаеш примерно и с млад, интелигентен човек, който е решил да остане там. Но не защото е по-лесно да седи и да плюе, че „насекъде е се гадно”, „нема работа и тва е” или други подобни, а защото си е направил свой бизнес и всъшност има работа –та макар и в най-замиращата част на България.

Там е светът на „ги”-те. Сякаш знаят, че всеки е много в едно и ако местоимението е в единствено число, то то няма да обхване цялата същност и разностранност на човека.

Много още неща видях и ме впечатлиха в село Крушовица. Но ще оставя на вас да ги октриете – разходете се дотам някой път (имат си и борова гора – мааалко след старото село, и река, в коята обаче надали има риба), разгледайте и поговорете с хората – преживяването си заслужава.

четвъртък, 8 декември 2011 г.

Първият сняг

Искам да танцувам със снежинките.
Да се смеем, да се въртим, да полетим за малко дори. Да повярваме, да помълчим, да споделим. Да се слеем. Да сложим начало на една нова приказка - бяла, чиста и прекрасна.
А после да влезем на топло и да седнем до печката, в която пукат съчки и огънчета игриво ни намигат. И да бъдем щастливи.
Powered By Blogger

RSS Subscribe