Липсваш ми

Плаче ми се.

Често се случва откакто замина. Празно ми е. И ми е самотно. Ужасно самотно. И понякога си пускам по някоя сълза.

Наскоро една приятелка разказваше, че нейният Той ужасно много и липсва. Че изпитва нужда поне за малко нейният Той да е с нея, до нея - и духовно, и физически.

Аз даже усещам физическа болка, че те няма. Сърцето ми прескача, ръцете ми изтръпват - непогалили, непогалени. Несъзнателно се опитвам да прегърна празното легло. Да се стопля в липсващата топлина. Да усетя отдавна изчезналия ти аромат. Сутрин да видя отсъствашата ти усмивка и да ми донесеш кафе през 600 километра. Вечер Малчо да поскача по нямащия те теб и изчезнало да ме целунеш. Да снимам невидимия ти силует и отново кротко да се сгуша до празното пространство.

Ежедневие.

Липсваш ми се. И ми се плаче.

Снимки от едно пътуване

Забравих си фотоапарата. А имаше толкова много за снимане.

Заснежените хълмове, блестящи от слънчеви лъчи. А на заден фон - надвиснали буреносни облаци.

Щрак!

Нежно преплетените ни пръсти, докато се държим ръка за ръка в колата(освен когато сменяш скоростите). И без да хващаме белещия ми се лак.

Щрак!

Странни намръщени хора в анцузи. Добри портрети можеха да станат.

Щрак!

Блесналият ти поглед докато ми говориш нещо (нее, съжалявам, не помня какво. Мисля, че беше нещо за пътя, но не съм сигурна.)

Щрак!

Магазинче за дискове и касетки. Касетки от зората на чалгата. Най-централно - Сашка Васева.

Щрак!

Възхищението в очите ти, когато гледаше онзи паун в затворения манастир.

Щрак!

Гейзерът, който повече димеше, отколкото да изригва.

Щрак!

Ти - замечтано гледащ прекрасния пейзаж.

Щрак!

Величествените склонове, заснежените писти, красивите стари разкривени дървета. И онзи залез.

Щрак!

И стигаме до любимата ми снимка. Ти, небрежно седнал на леглото в тъмната стая, палиш си цигара. Пламъкът на запалката осветява част от лицето ти и се отразява в леко запотената ти кожа. Черно-бяла ще е.

Щрак!

Смятам това да е последната снимка. Надали някоя друга би била достатъчно добра, че да се нареди след нея просто.

Забравих си фотоапарата. Но запомних всичко.

J'aime

Харесвам вкуса на уиски по устните ти.

Харесвам как се харесваш с приятелите ми.

Харесвам как говориш неща, които тотално не разбирам (но пък звучат внушително).

Харесвам как разсъждаваш.

Харесвам и как не пускаш ръката ми - изобщо, изобщо, изобщо - освен ако не е за да ме прегърнеш.

Харесва ми как говориш за мен. Как ме гледаш. Как ме докосваш.

Харесвам sms-ите ти.

Харесвам и себе си с теб.

Ужасно много харесвам колко си добър, прекрасен и невероятен.

Харесва ми. Харесва ми. Харесва ми.

Топлото студено гостоприемство в едно красиво умиращо село

Онзи ден пътувах извън София. Отидох на гости на селото с най-красивия залез, който съм виждала. То се изивива там - някъде между хълмовете на северозападналата България. И в него можеш да откриеш много.

Освен най-красивия залез, можеш да си намериш и красиво паркче. С много кофи за боклук – възпитана, чиста работа. Там кметство, съвет и поща са в една сграда, в съседство е читалището, магазина за дрехи втора употреба и точно след това... една рушаща се сграда. В село Крушовица има много рушащи се сгради. Дали собствениците са избягали към големите градове или са се отправили на последното си пътуване към един друг свят – това не е ясно. Но къщите самотно напомнят за многолюдното население, което преди време е огласявало и пълнило улиците, които сега пустеят тъжно.

Можеш да си намериш и две заведения (да, и двете явно печелят и си работят), няколко магазина за хранителни стоки, магазин за строителни материали и магазин за дрехи. Което прави магазините три пъти повече от магазините в моето село. И няма цигани. Те си стоят само в махалата, която е зад старото село. Възпитана, чиста работа - казах ви вече.

Това е селото, в което за първи път никой не се заяде с мен, защото съм от „столицата”. Хората бяха мили, симпатични, културни и топли. Но пък срещнах и едни от най-враждебните погледи, когато вдигнах обектива. Сякаш може да открадна част от тях – от духа, душите и атмосферата – и те да бъдат по-малко много в едно (за това – след малко). И сякаш това, което аз ще взема, няма да е достатъчно, за да отразя многообразието им.

В село Крушовица се запознах и с местния образ, който говори немски – знае стихотворение за гугутхен керемидхен, което завършва с поантата „Но бади ноу” и може да каже, че фюлт сих нихт гут – хат копфшмерцен. Освен това е вярващ и смята, че съм много интелигентна.

В същото село можеш да се запознаеш примерно и с млад, интелигентен човек, който е решил да остане там. Но не защото е по-лесно да седи и да плюе, че „насекъде е се гадно”, „нема работа и тва е” или други подобни, а защото си е направил свой бизнес и всъшност има работа –та макар и в най-замиращата част на България.

Там е светът на „ги”-те. Сякаш знаят, че всеки е много в едно и ако местоимението е в единствено число, то то няма да обхване цялата същност и разностранност на човека.

Много още неща видях и ме впечатлиха в село Крушовица. Но ще оставя на вас да ги октриете – разходете се дотам някой път (имат си и борова гора – мааалко след старото село, и река, в коята обаче надали има риба), разгледайте и поговорете с хората – преживяването си заслужава.

Първият сняг

Искам да танцувам със снежинките.

Да се смеем, да се въртим, да полетим за малко дори. Да повярваме, да помълчим, да споделим. Да се слеем. Да сложим начало на една нова приказка - бяла, чиста и прекрасна.

А после да влезем на топло и да седнем до печката, в която пукат съчки и огънчета игриво ни намигат. И да бъдем щастливи.

Покой

... Тъмнина. Тишина. Без хора. Без мисли в главата. И без почти никакви чувства в сърцето...

Но не някак самотно или тъжно. Не. Просто спокойно. Лежерно и разпускащо. Прекрасно.

Единствените светлинки около мен са звездите в черното небе. И лампите на нощна София в далечината. Тъмнината ме обгръща и аз потъвам в прегръдките и. Понася ме нагоре, нагоре, нагоре... все по-близо и по-близо до звездите. Прохладен въздух гали кожата ми и ме кара лекичко да потрепервам. Ароматът на прясно окосена трева, изпълвал до преди малко цялото ми същество, избледнява. Замества го миризмата на дърветата. На кипариси. На секвоя. И на бор. Някой някъде е запалил огън - тайната съставка на парфюма на тази вечер. Тишината се нарушава само от поклащащите се дървета и вятъра, който от време на време предупредително просвистява между непокорните клони, но после нежно започва да ги милва като опитен любовник. А аз летя ли, летя... Момент, преливащ от спокойствие, хармония и любов. Единение със себе си. Споделяне на всичко, оттърсване от всичко, сливане с всичко. Миг на свобода. Миг на мен...