Някакви мисли за Никоите и Нищото....

... Ставам. Душ. Кафе. Излизам. Плейърът ми свири в такт с ежедневието. Качвам се в автобуса. Возя се. И изведнъж се оглеждам... Излизам от делничния транс. Гледам хората около мен... Опитвам се да ги видя... Да прочета нещо в очите им... Да разгадая израженията им... Мъча се... И изведнъж виждам, че няма какво да разгадавам. Няма нищо. Празни погледи. Празни души. Или да кажа Осъдени души? Но не като Димовите Осъдени души... По-скоро като... като Фауст. Продали душата си на Дявола. За 1000 лева. Или за хубав офис. Или за богат мъж. Или за хубава фигура. За каквото и да е, това са хора, забързани в ежедневието си и УЖ доволни от него. НО (винаги това мило хубаво "но")... дали са щастливи?! Не спират, за да се замислят за това, защото усещат, че отговорът няма да им хареса. Знаят, че хубавата фигура им коства цял живот лишения... богатият мъж цял живот мълчане, хубавата работа цял живот без личен такъв и прочее. И в този смисъл, те са Осъдени на привидно щастие. Без право на обжалване, защото това са си поискали от Лукавия, за това са продали дребните си душици. Забравили са (а дали?!) детските мечти за полицай/лекарка/пожарникар/барби дори, които да правят хората щастливи. Сега виждат само себе си... А това някак си малко напомня на някоя картина на Дали - сюрреалистична, на моменти груба и брутална, но отразяваща действителността... или поне личното възприятие на всеки за нея. Разтечено време, разбулен сън, разкривени картини... Може би това се крие зад празните погледи. Може би това е пълнежа на празните души - криви маски и грешноразбрани идеали.Стремеж към нищо и за нищо... И защо?!