Тъмнина. Фенер пръска светлинни капчици по малката крива уличка. Мирис на замръзнали есенни листа. Всичко трепти от студ. Само един гълъб смело прорязва вкочаняващия въздух. Зад прозорците - различни съдби. (Щастливо семейство вечеря. Малко дете лежи на пода и като че ли рисува.) Вътре е топло. Уютно. А Тя е навън. Сама. Обикаля уличките и мисли. Наблюдава. Вярва. Хората и се усмихват, развеселени от смешната и шапка. Тя отвръща на топлината в очите им. Подминава. Продължава да обикаля. Като че ли не усеща студа, не се бои от тъмнината, само се усмихва - някак загадъчно. Сякаш знае някаква тайна. Листата са и я казали. Точно преди да замръзнат. И тя беше листо, но вече не е. Вече е звезда - вятърът не я достига, не я носи, а тя сама следва своя собствен път. Няма нужда от чужда светлина, защото и сама може да си свети. Не се бой от студа, защото намери в себе си топлината...
Тъмно е. И студено. Хората забързано пресичат улиците.Само едно момиче стой неподвижно и ги гледа. Вдишва дълбоко аромата на замръзнали есенни листа и се усмихва...
2 коментара:
Поетесата в теб е достигнала върха си в този разказ. Ти си го писала нали..............
Благодаря, много мило:) Да,аз съм го писала:)
Публикуване на коментар