Плаче ми се.
Често се случва откакто замина. Празно ми е. И ми е самотно. Ужасно самотно. И понякога си пускам по някоя сълза.
Наскоро една приятелка разказваше, че нейният Той ужасно много и липсва. Че изпитва нужда поне за малко нейният Той да е с нея, до нея - и духовно, и физически.
Аз даже усещам физическа болка, че те няма. Сърцето ми прескача, ръцете ми изтръпват - непогалили, непогалени. Несъзнателно се опитвам да прегърна празното легло. Да се стопля в липсващата топлина. Да усетя отдавна изчезналия ти аромат. Сутрин да видя отсъствашата ти усмивка и да ми донесеш кафе през 600 километра. Вечер Малчо да поскача по нямащия те теб и изчезнало да ме целунеш. Да снимам невидимия ти силует и отново кротко да се сгуша до празното пространство.
Ежедневие.
Липсваш ми се. И ми се плаче.
