Но не някак самотно или тъжно. Не. Просто спокойно. Лежерно и разпускащо. Прекрасно.
Единствените светлинки около мен са звездите в черното небе. И лампите на нощна София в далечината. Тъмнината ме обгръща и аз потъвам в прегръдките и. Понася ме нагоре, нагоре, нагоре... все по-близо и по-близо до звездите. Прохладен въздух гали кожата ми и ме кара лекичко да потрепервам. Ароматът на прясно окосена трева, изпълвал до преди малко цялото ми същество, избледнява. Замества го миризмата на дърветата. На кипариси. На секвоя. И на бор. Някой някъде е запалил огън - тайната съставка на парфюма на тази вечер. Тишината се нарушава само от поклащащите се дървета и вятъра, който от време на време предупредително просвистява между непокорните клони, но после нежно започва да ги милва като опитен любовник. А аз летя ли, летя... Момент, преливащ от спокойствие, хармония и любов. Единение със себе си. Споделяне на всичко, оттърсване от всичко, сливане с всичко. Миг на свобода. Миг на мен...
