- Напиши ми нещо....
- Какво?
- Нещо... за теб:) Какво чувстваш, какво мислиш....
Защо се усмихваш? Повдигаш закачливо вежди и се почесваш. И започваш да говориш... Да, без глас, само с очи. И ми разказваш... Колко обичаш този свят. Как го плюеш, но не би се разделил с него. Как вярваш в хората, вярваш в себе си, вярваш в бъдещето. Как рисуваш неосъзнати мечти. Как се бориш. Как обичаш. Напук. Теглиш една на всичко гадно и продължаваш с вдигната глава. Боли ли? Сълза ли виждам в очите ти?
- От вятъра е.
- Добре. Разкажи на него. Но му кажи всичко. И за болката, и за щастието, и за търсенето. За мечтите, надеждите, идеите си. Пусни ги, нека полетят малко. А докато се реят из безбрежието... ти... почувствай живота. Вдъхновението. Смисълът.
- Накъде отиваме?
- Към себе си. Извън цирка на ежедневието. Зад маската. Под черупката. Отиваме да видим един изгрев.
- Това ли е твоето вдъхновение? Ти натам ли вървиш?
- Аз съм още на залеза. Но ще те последвам скоро. А вдъхновението... то е навсякъде. Във всяка усмивка. Във всяко цветче. Във всяка дума. Понякога със смисъла играят на криеница и ги губя. После поглеждам в слънчевите лъчи - обикновено там се крият. И всичко бавно се нарежда...
Тръгваме ли?:)
