Нека в навечерието на новата година си пожелаем нещо смислено:)
Имам една мечта. Да живея в един по-хубав свят. Свят, в който доброто не е просто илюзия. В който утопия не е синоним на бленувани безмислици на отчаяни мечтатели. В който властват умът и въображението и няма златопоклонничество. Мечтая за място, където учител звучи гордо (и никой не те пита "Ти луд ли си ??? Балък!"), а лекар означава "спасяващ животи", не "поредният корумпиран боклук". Където инженер с тридесет години стаж не е изпаднал таксиметров шофьор, историкът не е строителен работник и педагогът не е чистач. Където роднинските връзки не правят от некадърника шеф, нито сексът с Митьо Пайнера (какво, за Бога?!?!) не те превръща в новия фолк идол на подрастващото поколение.
Сънувам една по-чиста държава. Без мутри. Без корупция. Без етническа омраза. Държава, чиято столица не е нарицателно за сбирщина неуспели селяни, а е символ на прогрес. Чиито курорти не се асоциират с разрушаваща природата и историята алчност, а с красота. Чийто народ не е просто маса, а осъзнато гражданско общество. Държава, която не е жалко подобие на сюрреалистина картина на Дали, а цели онази прекрасна идея на Васил Левски за чиста и свята република.
Искам адекватна образователна система. В която се учи. Която не променя езика, само защото е по-лесно така, вместо да научи децата как да пишат грамотно. Която възпитава и обучава, а не е просто куп отегчени преподаватели, седящи си в разни сгради. Която предоставя на възпитаниците си истински възможности за развитие. Система, произвеждаща мислещи специалисти, пълноценни членове на обществото.
Копнея за нормални връстници. Млади хора, които използват възможностите си - не телата, а творчеството си! Които не обикалят по цял ден Витошка с нацупени устни и твърде неприлично къси поли. Които не се нараняват физически в отчаян опит да привлекат вниманието на забързаните в сивото си ежедневие родители. Които са личности, а не просто грозни осакатени копия на споменатите вече фолк идоли.
Представям си свят, в който Човекът все още властва над машината и временната липса на компютър е нищо повече от "неудобството" да пишеш на ръка. Където падналата батерия на телефона не е равносилна на отрязване на дясната ръка. Където спирането на тока е поредната причина за вечеря на свещи, а не повод за масова истерия.
Градя си действителност, където порнографията е мръсна дума, а не ежедневие. Там 7-годишните деца в училище не гледат порно на ултра модерните си телефони, а играят на криеница в междучастия. Сексът изразява чувства, а не опит за забогатяване. Там "gender equality" e повече от странно звучащо понятие, а хомосексуалността не се третира като опадъчна и деморализираща (а за какъв морал говорим изобщо?!), но не се превръща и в поредната извратена мода.
Въздушните ми кули са изградени сред толерантност. Без расизъм. Без предразсъдъци. Там връзката между влюбени младежи с различна етническа принадлежност не се отхвърля от "обществото" и не завършва трагично. Там тийнейджърите не се избиват заради прекомерно количество алкохол в кръвта или заради различни музикални/спортни предпочитания.
Иска ми се да живея в грамотен свят. Да не откривам невероятни грешки всеки път, когато отворя някой вестник. Да ми говорят коректно на книжовен език по телевизията. Да има истинска журналистика, а не основно жалки напъни (и то жълти!). Да съм обградена от хора, които познават добре ПОНЕ собствената си история и литература и които по възможност като чуят Гьоте не питат това най-новият продукт на Данон ли беше или когато се спомене 1789 не си мислят, че май тогава беше освободена България.
Мечтая за нещо много просто. За нещо фундаментално. За елементарното човешко право да съществуваш нормално и относително щастливо. Разбира се, думата нормално има много измерения и никой в днешния свят не би могъл да дефинира и рамкира кое е нормално и кое не. Гениалните са луди, лудите са двигатели на нациите, а уж нормалните са нищо повече от същствуващи тела. Велики личности и най-вече велики идеи се раждат само във време на катастрофален кризис. Някак си ако не опре ножът до кокала всички търпят, оплакват се, критикуват, но никой нищо не прави. Още една от ареалиите на ненормалното, която искам да остане само смешна част от миналото.
Мечтая за светлина. За вяра. За напредък. За доброта. Приятелство. Любов. Красота. Искреност. Човечност. Уважение. Себеуважение. Грамотност. Човечност!
