... София през есента. Смрачава се, хладно е, листата падат. А над града се носи тъжна мелодия, излизаща от саксофона на дядото в Борисовата. Сякаш грациозно стъпва по жълтия килим от листа, увива се нежно около каменните животинки, подминава гордо Старбъкс и по детски наивно започва да се разхожда по малките затънтени улички. Докосва всички по пътя си - някои само леко като повей, други силно - като буря нахлува в сърцата им и раздухва и разпалва отдавна погребани мисли и чувства.
Дядото се сеща за неговата баба. Как се запознаха, онзи пръв танц, сватбата. Младежките им мечти, които така и не осъществиха. Погребението на бабата. Самотата. И сякаш студът става по-силен и го пронизва до кости.
Дамата на високите токчета се връща в младините си - колко красива беше, как всички само нея гледаха. Винаги душата на купона, кралицата на партито. Амбициите за висше образование и кариера, които изостави, защото се ожени твърде млада.
Господинът в лъскавия черен костюм си помисли само колко много на тази музика ще отива той, в някое скъпо заведение, с пура в ръка и скъпо уиски в другата.
Двойката влюбени само се притиснаха по-силно един в друг и благодариха на Бог, че са заедно.
Малкото момиче си помисли за баща си, когото не беше виждала от 3 години, от както техните се разведоха. Очите и се насълзиха, но тя бързо се стегна, защото не искаше приятелите и да забележат.
... А дядото в Борисовата свиреше ли, свиреше. Даряваше красота. И изплакваше мъката си.
Реквием на още една погребана мечта, апотеоз на есента....
