Лунни приказки от Небивалата земя...

Топлото студено гостоприемство в едно красиво умиращо село

2011-12-12T21:04:00.004+02:00

Онзи ден пътувах извън София. Отидох на гости на селото с най-красивия залез, който съм виждала. То се изивива там - някъде между хълмовете на северозападналата България. И в него можеш да откриеш много.

Освен най-красивия залез, можеш да си намериш и красиво паркче. С много кофи за боклук – възпитана, чиста работа. Там кметство, съвет и поща са в една сграда, в съседство е читалището, магазина за дрехи втора употреба и точно след това... една рушаща се сграда. В село Крушовица има много рушащи се сгради. Дали собствениците са избягали към големите градове или са се отправили на последното си пътуване към един друг свят – това не е ясно. Но къщите самотно напомнят за многолюдното население, което преди време е огласявало и пълнило улиците, които сега пустеят тъжно.

Можеш да си намериш и две заведения (да, и двете явно печелят и си работят), няколко магазина за хранителни стоки, магазин за строителни материали и магазин за дрехи. Което прави магазините три пъти повече от магазините в моето село. И няма цигани. Те си стоят само в махалата, която е зад старото село. Възпитана, чиста работа - казах ви вече.

Това е селото, в което за първи път никой не се заяде с мен, защото съм от „столицата”. Хората бяха мили, симпатични, културни и топли. Но пък срещнах и едни от най-враждебните погледи, когато вдигнах обектива. Сякаш може да открадна част от тях – от духа, душите и атмосферата – и те да бъдат по-малко много в едно (за това – след малко). И сякаш това, което аз ще взема, няма да е достатъчно, за да отразя многообразието им.

В село Крушовица се запознах и с местния образ, който говори немски – знае стихотворение за гугутхен керемидхен, което завършва с поантата „Но бади ноу” и може да каже, че фюлт сих нихт гут – хат копфшмерцен. Освен това е вярващ и смята, че съм много интелигентна.

В същото село можеш да се запознаеш примерно и с млад, интелигентен човек, който е решил да остане там. Но не защото е по-лесно да седи и да плюе, че „насекъде е се гадно”, „нема работа и тва е” или други подобни, а защото си е направил свой бизнес и всъшност има работа –та макар и в най-замиращата част на България.

Там е светът на „ги”-те. Сякаш знаят, че всеки е много в едно и ако местоимението е в единствено число, то то няма да обхване цялата същност и разностранност на човека.

Много още неща видях и ме впечатлиха в село Крушовица. Но ще оставя на вас да ги октриете – разходете се дотам някой път (имат си и борова гора – мааалко след старото село, и река, в коята обаче надали има риба), разгледайте и поговорете с хората – преживяването си заслужава.

Първият сняг

2011-12-08T11:48:00.003+02:00

Искам да танцувам със снежинките.

Да се смеем, да се въртим, да полетим за малко дори. Да повярваме, да помълчим, да споделим. Да се слеем. Да сложим начало на една нова приказка - бяла, чиста и прекрасна.

А после да влезем на топло и да седнем до печката, в която пукат съчки и огънчета игриво ни намигат. И да бъдем щастливи.

Покой

2011-08-27T21:35:00.005+03:00

... Тъмнина. Тишина. Без хора. Без мисли в главата. И без почти никакви чувства в сърцето...

Но не някак самотно или тъжно. Не. Просто спокойно. Лежерно и разпускащо. Прекрасно.

Единствените светлинки около мен са звездите в черното небе. И лампите на нощна София в далечината. Тъмнината ме обгръща и аз потъвам в прегръдките и. Понася ме нагоре, нагоре, нагоре... все по-близо и по-близо до звездите. Прохладен въздух гали кожата ми и ме кара лекичко да потрепервам. Ароматът на прясно окосена трева, изпълвал до преди малко цялото ми същество, избледнява. Замества го миризмата на дърветата. На кипариси. На секвоя. И на бор. Някой някъде е запалил огън - тайната съставка на парфюма на тази вечер. Тишината се нарушава само от поклащащите се дървета и вятъра, който от време на време предупредително просвистява между непокорните клони, но после нежно започва да ги милва като опитен любовник. А аз летя ли, летя... Момент, преливащ от спокойствие, хармония и любов. Единение със себе си. Споделяне на всичко, оттърсване от всичко, сливане с всичко. Миг на свобода. Миг на мен...

И сърцето затихва...

2011-03-13T12:41:00.003+02:00

Викаше безгласно,

Бори се безотказно.

Моли се безсилно,

Обичаше бекрайно...

Сърце -

наказано

Затихва -

намерило своя прибой

в тъмна забрава

плаче с вълчия вой

и копнее пощада.....

Отлетя

2011-02-11T00:11:00.002+02:00

... Усещам студ през устните си. И лед със сърцето си ....

... Няма ги крилете. Отлетяха с мечтите.

Няма ги погледите. Отплуваха със сълзите.

Няма ги докосванията. Заминаха с теб.

Няма я вярата. Изчезна с нас...

... Къде си?!...

... Къде съм?!...

Cap ou pas cap?....

2011-01-27T13:50:00.004+02:00

Хайде да играем на една игра?

Ти ще четеш в очите ми.

Аз ще отгатвам мислите ти.

Ти ще говориш.

Аз ще мълча.

Аз ще ти разкавам.

Ти ще си представяш.

Ти ще ми вярваш.

Аз ще ти вярвам.

Аз ще се разтворя в теб.

Ти ще останеш до мен.

Ще танцуваме без музика.

Ще си измисляме стихчета.

Ще рисуваме в облаците.

Ще се гмуркаме в слънчевите лъчи.

Ще летим със звездите.

Ще се обичаме.

Искаш ли да играем една игра?......

Nevermore

2011-01-25T20:38:00.003+02:00

... Моментът на отхвърлянето.

Осъзнаваш колко малко струваш. Спукваш се като балон, пълен с хелий - опитал си да полетиш, но не си успял. И сега всички около теб започват да се смеят по онзи абсурден начин. А ти оставаш празна, непотребна опаковка, захвърлена на пода.

Край...

Още веднъж

2011-01-20T13:17:00.004+02:00

... Искам да ти кажа всичко, което не успях...

... Да направим всичко, което пропуснахме...

... Да осъществим нещата, за които само мечтаехме...

... Да бъдем тези, които невинаги бяхме...

Истинските ние.

Точица

2010-11-07T01:46:00.004+02:00

Точицата е нещо фундаментално. И нещо нищо.

Точката отделя изреченията. Тя придава образ. Семантизира думите. Завършва идеите. Свързва и разделя мислите. Без точка не може. Точката формира многоточието. Оттам и недоизказаното (а колко повече казано от онова, недоизказаното). Тя образува и точка и запетаята. Точката седи преди почти всяко изречение и след абсолютно всяко (грамотно) такова. Точката осмисля.

Точката е нищо. Тя не изразява емоция. Сама не придава смисъл (или поне твърде рядко). Не означава нищо. Не нарича. Не показва. Не квалифицира. Не квантифицира. Не отъждествава. Не опринадлежава. Не озвучава. Не съществува сама.

Какво е точката?!

Каквото я направиш ти.

И каквото реши сама да ти покаже....

Орис

2010-09-05T22:15:00.005+03:00

Не плачи, мило дете. Не се ядосвай. Има хора добри, има хора лоши, но най-много са хората, които просто не си заслужават. Когато се сблъскаш с такъв човек, подмини го. Когато такъв се окаже приятел, който ти забива нож в гърба - усмихни му се и продължи.

Усмихни се. Заради другите, добрите хора. Заради близките. Заради добрите приятели. Заради любовта. Заради красотата. И най-вече - заради самата теб! Защото ти си един прекрасен човек и заслужаваш само прекрасни неща. Е, за съжаление не винаги човек получава това, което заслужава. Понякога пък получава и това, което не заслужава. Но не трябва да се натъжаваш, не трябва да се чувстваш зле... Майната им на другите, ако не те оценяват.

Усмихни се. Ние сме най-готините и хората, които ни губят, губят най-доброто. А това е повод поне за малка злобна усмивчица, нали?:)

Усмихни се. Защото имаш мама. Имаш мен. Имаш и много други страхотни хора около теб. Имаш себе си. А това е повод за доволна усмивка.

Усмихни се. Защото не се отказваш. Защото постигаш целите си. Защото си роден борец. А това е повод за триумфална усмивка.

Усмихни се. Погледни навън. Виж искрящите звезди. Пожълтяващите дървета. Тъмния профил на планината на фона на пълнолунието. А това е повод за влюбена усмивка.

Не плачи, мило дете. Не се ядосвай...

Орисвам те да се усмихваш! :) :) :) :) :)

Хайде?

2010-07-05T00:45:00.004+03:00

Не бягай! Никога и от нищо! Остани и се бори. Не предавай идеите си. Не се отказвай от мечтите си. Не се превивай пред трудностите. Не забравяй какво си си обещавал....

ГЛУПОСТИ!

Бягай! Спасявай се! Майната им на глупостите, които ти набиват в главата от малък. Тези, който остават последни на кораба, обикновено се давят. Кел файда тогава от мечтите и обещанията им. Спасявай кожата колкото можеш по-бързо. Мечтите са мечти навсякъде. Идеите се променят, осъвършенстват се. Идеалите се приспособяват. Човек може да е Човек, независимо къде се намира, но не може да се разгърне в клетка. Няма как да полети, ако го притискат отвсякъде. Само глупаците стоят на едно (обречено) място и казват, че стоически бранят вижданията си. Всъщност са некадърници, които боксуват в тинята, защото не могат да се измъкнат. Само слабите не продължават. Само страхливците остават.

Ти какъв си?

БЯГАЙ! С всички сили... БЯГАЙ!

Разкажи ми...

2010-04-21T14:13:00.003+03:00

- Напиши ми нещо....
- Какво?
- Нещо... за теб:) Какво чувстваш, какво мислиш....
Защо се усмихваш? Повдигаш закачливо вежди и се почесваш. И започваш да говориш... Да, без глас, само с очи. И ми разказваш... Колко обичаш този свят. Как го плюеш, но не би се разделил с него. Как вярваш в хората, вярваш в себе си, вярваш в бъдещето. Как рисуваш неосъзнати мечти. Как се бориш. Как обичаш. Напук. Теглиш една на всичко гадно и продължаваш с вдигната глава. Боли ли? Сълза ли виждам в очите ти?
- От вятъра е.
- Добре. Разкажи на него. Но му кажи всичко. И за болката, и за щастието, и за търсенето. За мечтите, надеждите, идеите си. Пусни ги, нека полетят малко. А докато се реят из безбрежието... ти... почувствай живота. Вдъхновението. Смисълът.
- Накъде отиваме?
- Към себе си. Извън цирка на ежедневието. Зад маската. Под черупката. Отиваме да видим един изгрев.
- Това ли е твоето вдъхновение? Ти натам ли вървиш?
- Аз съм още на залеза. Но ще те последвам скоро. А вдъхновението... то е навсякъде. Във всяка усмивка. Във всяко цветче. Във всяка дума. Понякога със смисъла играят на криеница и ги губя. После поглеждам в слънчевите лъчи - обикновено там се крият. И всичко бавно се нарежда...

Тръгваме ли?:)

Черно

2010-02-11T11:29:00.004+02:00

Навън е мрачно. Ръми студен дъжд - сякаш не капки, а малки късчета лед разцепват въздуха и злобно дращят всичко, до което се докоснат. Навалелият предишния ден сняг от пухкава бяла покривка се превръща в кална и грозна киша. Сивите облаци притискат земята, сякаш небето иска да смачка тази планета на суетата. Сградите са мръсни, хората - начумерени и затворени в себе си, а бездомните песове вият от глад и нападат сърдитите минувачи.

Дупката започва да става дълбока.

Студена къща. Печката упорито отказва да се запали. Шкафовете проскърцват тъжно, сякаш опяват сами себе си. Празните стаи като че ли проклинат света. Пустеещият двор е обърнал гръб на всички хипокрити. Хлъзгавите стълби се гаврят с нещастниците, дръзнали да минат по тях.

Дупката е изкопана.

Лицемерни хора говорят глупости. Проливат се фалшиви сълзи. Изговарят се несвързани лъжи. Сбирщина злобни хора в тъжната къща гравират върху подутия ми мозък гадната действителност.Изкуствени цветя загрозяват и без това противния пейзаж. Въздухът тежи. Свещи се разтапят и се опитват да запалят този абсурд. Хаос... Ужас... Кошмар... Господарката на къщата я няма.

Дупката чака.

Празнота. Пустота.Липса. Липса. ЛИПСА! Част от едно сърце липсва! Болка. Изграяща. Влудяваща. Убиваща. Плач. Вкус на кръв - от прехапваните устни. Мъката от пропуснатото. Последният път.

Дупката зове.

Талашит. Бутафорност. Парад на абсурда. Размазано. Неизличнимо болезнено. Тъжно. Необратимо. Невъзможно...

Дупката е засипана. Край.

Обичам те! Завинаги в сърцето!....

I have a dream

2009-12-30T11:00:00.007+02:00

Нека в навечерието на новата година си пожелаем нещо смислено:)

Имам една мечта. Да живея в един по-хубав свят. Свят, в който доброто не е просто илюзия. В който утопия не е синоним на бленувани безмислици на отчаяни мечтатели. В който властват умът и въображението и няма златопоклонничество. Мечтая за място, където учител звучи гордо (и никой не те пита "Ти луд ли си ??? Балък!"), а лекар означава "спасяващ животи", не "поредният корумпиран боклук". Където инженер с тридесет години стаж не е изпаднал таксиметров шофьор, историкът не е строителен работник и педагогът не е чистач. Където роднинските връзки не правят от некадърника шеф, нито сексът с Митьо Пайнера (какво, за Бога?!?!) не те превръща в новия фолк идол на подрастващото поколение.

Сънувам една по-чиста държава. Без мутри. Без корупция. Без етническа омраза. Държава, чиято столица не е нарицателно за сбирщина неуспели селяни, а е символ на прогрес. Чиито курорти не се асоциират с разрушаваща природата и историята алчност, а с красота. Чийто народ не е просто маса, а осъзнато гражданско общество. Държава, която не е жалко подобие на сюрреалистина картина на Дали, а цели онази прекрасна идея на Васил Левски за чиста и свята република.

Искам адекватна образователна система. В която се учи. Която не променя езика, само защото е по-лесно така, вместо да научи децата как да пишат грамотно. Която възпитава и обучава, а не е просто куп отегчени преподаватели, седящи си в разни сгради. Която предоставя на възпитаниците си истински възможности за развитие. Система, произвеждаща мислещи специалисти, пълноценни членове на обществото.

Копнея за нормални връстници. Млади хора, които използват възможностите си - не телата, а творчеството си! Които не обикалят по цял ден Витошка с нацупени устни и твърде неприлично къси поли. Които не се нараняват физически в отчаян опит да привлекат вниманието на забързаните в сивото си ежедневие родители. Които са личности, а не просто грозни осакатени копия на споменатите вече фолк идоли.

Представям си свят, в който Човекът все още властва над машината и временната липса на компютър е нищо повече от "неудобството" да пишеш на ръка. Където падналата батерия на телефона не е равносилна на отрязване на дясната ръка. Където спирането на тока е поредната причина за вечеря на свещи, а не повод за масова истерия.

Градя си действителност, където порнографията е мръсна дума, а не ежедневие. Там 7-годишните деца в училище не гледат порно на ултра модерните си телефони, а играят на криеница в междучастия. Сексът изразява чувства, а не опит за забогатяване. Там "gender equality" e повече от странно звучащо понятие, а хомосексуалността не се третира като опадъчна и деморализираща (а за какъв морал говорим изобщо?!), но не се превръща и в поредната извратена мода.

Въздушните ми кули са изградени сред толерантност. Без расизъм. Без предразсъдъци. Там връзката между влюбени младежи с различна етническа принадлежност не се отхвърля от "обществото" и не завършва трагично. Там тийнейджърите не се избиват заради прекомерно количество алкохол в кръвта или заради различни музикални/спортни предпочитания.

Иска ми се да живея в грамотен свят. Да не откривам невероятни грешки всеки път, когато отворя някой вестник. Да ми говорят коректно на книжовен език по телевизията. Да има истинска журналистика, а не основно жалки напъни (и то жълти!). Да съм обградена от хора, които познават добре ПОНЕ собствената си история и литература и които по възможност като чуят Гьоте не питат това най-новият продукт на Данон ли беше или когато се спомене 1789 не си мислят, че май тогава беше освободена България.

Мечтая за нещо много просто. За нещо фундаментално. За елементарното човешко право да съществуваш нормално и относително щастливо. Разбира се, думата нормално има много измерения и никой в днешния свят не би могъл да дефинира и рамкира кое е нормално и кое не. Гениалните са луди, лудите са двигатели на нациите, а уж нормалните са нищо повече от същствуващи тела. Велики личности и най-вече велики идеи се раждат само във време на катастрофален кризис. Някак си ако не опре ножът до кокала всички търпят, оплакват се, критикуват, но никой нищо не прави. Още една от ареалиите на ненормалното, която искам да остане само смешна част от миналото.

Мечтая за светлина. За вяра. За напредък. За доброта. Приятелство. Любов. Красота. Искреност. Човечност. Уважение. Себеуважение. Грамотност. Човечност!

На Теб!

2009-10-27T21:49:00.002+02:00

Благодаря ти, че те има.

Че озаряваше живота ми с усмивка. Че ме караше да се чувствам така. Че можех да потъвам в очите ти. Че ме правеше по-добър човек.

Че осмисли на моменти празното ми минало. Че вдъхновяви бъдещето ми.Че ме направи по-силен човек. Че си тръгна.

Обичам те!

Саксофонен спомен

2009-10-26T18:53:00.005+02:00

... София през есента. Смрачава се, хладно е, листата падат. А над града се носи тъжна мелодия, излизаща от саксофона на дядото в Борисовата. Сякаш грациозно стъпва по жълтия килим от листа, увива се нежно около каменните животинки, подминава гордо Старбъкс и по детски наивно започва да се разхожда по малките затънтени улички. Докосва всички по пътя си - някои само леко като повей, други силно - като буря нахлува в сърцата им и раздухва и разпалва отдавна погребани мисли и чувства.

Дядото се сеща за неговата баба. Как се запознаха, онзи пръв танц, сватбата. Младежките им мечти, които така и не осъществиха. Погребението на бабата. Самотата. И сякаш студът става по-силен и го пронизва до кости.

Дамата на високите токчета се връща в младините си - колко красива беше, как всички само нея гледаха. Винаги душата на купона, кралицата на партито. Амбициите за висше образование и кариера, които изостави, защото се ожени твърде млада.

Господинът в лъскавия черен костюм си помисли само колко много на тази музика ще отива той, в някое скъпо заведение, с пура в ръка и скъпо уиски в другата.

Двойката влюбени само се притиснаха по-силно един в друг и благодариха на Бог, че са заедно.

Малкото момиче си помисли за баща си, когото не беше виждала от 3 години, от както техните се разведоха. Очите и се насълзиха, но тя бързо се стегна, защото не искаше приятелите и да забележат.

... А дядото в Борисовата свиреше ли, свиреше. Даряваше красота. И изплакваше мъката си.

Реквием на още една погребана мечта, апотеоз на есента....

Полет

2009-08-20T22:01:00.003+03:00

Морето. Небето. Слънцето. И ти. Вятърът в косите ти. И далеечен, далечен хоризонт, преливащ синьото на водата и въздуха.

Извисяването. Полетът. Безбрежността. Разперените криле. Свободата. Животът.

Няма нищо по-прекрасно! И не може да се опише, трябва да се изживее!

На Лора

2009-08-19T20:50:00.000+03:00

Благодаря, че ми помагаш да осъществявам мечтите си!

Истинска случка

2009-07-05T00:38:00.003+03:00

Малко село в северозападнала България. Млад мъж отива на посещение. Стой на улицата до колата си и чака нещо. Около него се събира група роми. Те се суетят, шушукат си, оглеждат непознатия. След известно време, очевидно прекарано в притеснения, към нашия герой се приближава един от циганите и сумтейки под мустак казва:

- За 20 лева ще гласувам за когото кажеш!

Младият мъж се стъписва, но бързо преодолява първоначалното си учудване и презрително заявява на "търговеца" да се разкара. Той се връща към групата си. Следва още известно обсъждане и нови преговори:

- Абее и за 10 лева ще гласувам за когото кажеш!И моите хора също.

- Казах ти, разкарай се!

- Ох, добрее... по 5 лева.

- Хахаха (нашият човек не може да сдържи повече саркастичния си смях), то след малко и за 2 лева ще продадеш гласа си.

(След известно замисляне)

- Еее, айде поне по 5 лева дай, дее!

Младият мъж обаче не е от "тия". Обеснява на преговарящия, че и 1 стотинка няма да му даде и влиза смаян и погнусен в колата си. Групата си тръгва.(По всяка вероятност да търси нов купувач.)

Не, това не е несполучлив опит за разказ, нито жалко подражание на саркастична пиеска. Това е реална случка от преди два дни, която мисля, че няма смисъл да коментирам.

Продаването на гласове не е само престъпление, то е изневяра на себе си, на децата си, на бъдещето си.

Обичам те

2009-06-24T13:09:00.003+03:00

Аромат на липи. Свеж, опиващ, любим.Мокри улици. Сутрешното слънце се оглежда в тях. Дама в костюм потропва с високите си токчета. Забързан бизнесмен я поглежда, усмихва се и продължава. Майка води детето си на детска градина. Баба с бастун се реди за баничка.
Градът се събужда.
Двама млади вървят гушнати и се гледат влюбено. На отсрещния тротоар група ученици се смеят шумно. На спирката, двайсет метра по-надолу, дядо храни гълъбите. Минава трамвай. Слизат хора, други се качват. Едно Ауди изпреварва едва движеща се Лада.
А липите ухаят. Опияняващ аромат, който те връща към детството. Който ти припомня веселите мигове от тинейджърските години. Който те подсеща, че е сесийно време. Който те кара да вдишаш дълбоко, да затвориш очи и да се насладиш на този напълно щастлив момент.
И сякаш се сливам с града. Усещам живота му във вените си. Сякаш мога да почувствам положителните емоции на всеки човек - задовоството на младата дама от новите и обувки, захласа на бизнесмена по младата дама, майчината любов, детската невинност, мъдростта на бабата, любовта на младежите... Аз съм те и те са аз. Аз съм Градът. Защото това е моят град, градът, с който съм споделила всичко. Познавам и лъскавите павета в центъра, и разбитите малки улички в крайните квартали. Знам скъпите магазнини и кафенета, знам и мизерните. Виждала съм го и блестящ, и грозен. Точно както той познава мен - във всичките ми настроения, с всичките ми луди хрумки. Знае ме и наконтена, и полузаспала по домашни дрехи. Беше там, когато започнах училище, когато завърших и когато влязох в университета. Видя как се влюбих за пръв път, плака с мен за онова гадже. Триумфира с мен когато взех онзи много важен изпит.
Моят град. С липите, кестените и безбройните бързащи хора. Моят град. Най-хубавият град на света....
...... София.......

Порнография

2009-06-07T21:24:00.006+03:00

Преди една седмица исках да напиша нещо, което спестих. Беше нещо от сорта на: "БСП се бори за жълт сладолед, НДСВ за кебапчета!". Ще премълча и този път историята на този пост, но основната идея беше за политическата порнография, която ни залива всеки ден. Днес обаче не мога да замълча. Макар че ми е трудно да говоря. Нещо се свило в гърлото ми и някак ми е тежко. Едно такова.... Горчиво.... Май се казваше разочарование. Да! Точно то е! И малко срам. Малко гняв. Известна доза обезверяване (за кой ли път вече). Малко съжаление. И още веднъж голямо количество разочарование. ...

Не един път съм се разочаровала от политиката. Не един път съм плюла политиците. Не веднъж съм се гневила на българите, които избират разни лумпени за управляващи. Сега обаче вече всичко излиза извън границите.... 35%?!?!... 35% ?!?!?! Защо?! Защо хората са токова безотговорни?! Защо ги мързи да гласуват? Защо никой не дава пукната пара кой ще ни представлява в ЕП? Защо никой не се интересува от бъдещето на България?! И как да стане по - добро положението тук, като единствените, които прилежно ходят да си пуснат бюлетинката са многобройните туристи, дето идват на талази в автобуси от съседна Турция и още по-многобройните братя от ромски произход, които вече чинно са си продали гласчето за 10/20 лв?!?!?!

Нормално ли е турчолята да ни представляват пред Европа? Нормално ли е да са във всяко правителство?!

Нормално ли е фанатизираните атакисти да са веднага след турчолята?!

Нормално ли е онзи неадекватен кон да е с най-много гласове?! (да,да, точно за лейди Здравкова говоря)

Нормално ли е да се радваме на 35% избирателна активност?! (да, повече е от миналите избори, но все пак са си 35 %!!! ... )

Нормално ли е никой да не гласува?!

Нормално ли е всичко заобикалящо ни?!

Или аз се побърках....

Свобода

2009-03-31T01:21:00.003+03:00

... Нещо се променяше. Сякаш светът вече бе друг. Може би не толкова сив, може би малко по-мил, може би дори тя успяваше да се усмихне без да влага много усилия. Но все пак нещо като че ли умираше. Часто от нея. Характеризираща я. Изграждаща я. Основна.

Тъга. Болка. Неистово желание. Блян. Копнеж. Мечта. Същност. Любов.

... Ходеше с високо вдигната глава. С усмивка. В новите си цветни дрехи и високи обувки. Хората я заглеждаха, а тя отвръщаше щастливо на погледите им. Излъчваше спокойствие, увереност и красота. А отвътре цялата трепереше. Губеше сигурността си. Макар че болеше, макар да бе нещастна, поне бе намерила някаква защита. Измамна. Маска. Но и щит срещу нови разочарования. А сега той бавно изчезваше. Стените, с които се бе обградила се пропукваха и през тях навлизаше светлина. И други хора. Забелязваше ги. И някои от тях дори и допадаха. Неподходящите, по всяка вероятност. И все пак хора. Не призраци, изскочили от избелелите снимки....

Тъга. Болка. Неистово желание. Блян. Копнеж. Мечта. Същност. Любов.

... Светлината бе влязла в нея. Бе заменила високите обувки с удобни маратонки и шарените дрехи с любимите дънки и обикновена тениска. Разхождаше се по улицата и зяпаше в небето. Тук таме кръстоваше поглед с някой минувач и продължаваше напред. Изглеждаше като всяко нормално момиче на нейната вързаст. Но не се чувстваше така. Отвътре сияеше. Безумно щастлива Без основателна причина. Слънцето светеше и това я изпълваше с блаженство. След толкова години живот в сенките, тя най-накрая бе надвила мрака. Бе го изгонила от сърцето и душата си и беше свободна. Свободна да полети (нищо че ще падне няколко пъти преди това).....

Бе си върнала себе си.

Speechless

2009-03-19T10:24:00.003+02:00

От няколко дни се каня да напиша нещо по темата. Но все не ми идваха думи. Не че сега са дошли.... Просто загубих дар слово от възмущение. (А в началото не повярвах дори.)
Предполагам е ясно, че се потрисам от яд и недоволство от повечето от нововъведенията в Наредба №1 за опазване на обществения ред на СОС. Не можем да пием бира в парка. Не можем да се целуваме. Не можем да пеем, говорим високо и да издаваме "неестествени звуци". Не можем да се люлеем на люлките. Не можем да си купим вестник от светофара. Не може алармата ни да свири без основателна причина (какво пък ще рече това?! и как се доказва дали алармата си има причина или не?!). Кръчми, магазини, дискотеки - ако са в блокове/кооперации трябва да затворят до 22 часа. И много ясно - представете си, че като вляза в магазина в 22:30, за да си купя хляб, бира и цигари взема че събудя съседката на 5-тия етаж.... А дискотеките отдавна знаем, че трябва да работят през деня само. Какво е това нещо - тя нощта е за спане (но БЕЗ издаване на "неестествени шумове", ако обичате!). Глобата пък за посещаване на мачове/театри в нетрезво състояние е същата, каквато ще ни тръснат ако пренасяме наркотици или бомби!
Разбира се, сладурите от СОС са добри хорица и не искат само да взимат от правата ни. В замяна на това, което са ни забранили, те ни разрешават да затворим някое улично платно с въглища, дърва и всякакви строителни материали за 24 часа (за повече трябва да им поискаме съгласието). Разбира се, по-малкото зло е да затворя някое от платната на Евлоги Георгиев за 1 ден, отколкото да седна да изпия 1 бира в парка....
Абсурдно е!!! Как може да седят и да мислят такива глупости?! Казват, че 15-годишните, които пият бира в парка са символ на упадък на държавата - е добре де, ама за това кой е виновен - паркът или меркантилните копеленца, които им продават алкохол?! Как имат наглостта да говорят за издаване на неестествени звуци, при условие, че е много по- неестествено и притеснително София да тъне в боклуци?! Не е ли някак си по-логично, преди да тръгнат да забраняват форсирането на двигателите по светофарите да направят нещо с глутниците бездомни кучета, които нападат всички?!....
Жалката истина е, че това не е опит да се въведе нормален обеществен ред, а е просто реакция на протестите на полицайте - те стачкуват, че са им ниски заплатите, общната им дава нови поводи за получаване на подкупи. Така всички са доволни и нагушени. Доста прозрачно и много не добре (да не кажа направо зле) скалъпено... Да се нядаваме този път поне заспалото ни обещство да направи нещо. Нещо повече от шепнещо недоволство.....

"Разходи се в моите обувки"

2009-03-11T11:51:00.005+02:00

Преди 2 дни приключи 2-странният обмен "Different past, common future" - "Walk in my shoes" между българското и холандското младежкото дружество за ООН. Ние гостувахме в Нидерландия ноември месец, а на 1-ви март ни дойдоха на гости холандските ни приятели. Това, че аз оставих част от сърцето си там няма нужда да се споменава, то е ясно. По-интересното е обаче, че и на тях много им хареса в България. На фона на милионите неизчистени боклуци, крадящи циганчета, хвърчащи коли (които нееднократно щяха да ни прегазят), закъснения, мрачно време и какво ли още не, те успяха да видят красотата на родината ни, да надникнат зад мрънкането и викането и да видят доброто в хората....:)
Един от участниците ни пише: "What a great week we've spent! So much fun, excitement, emotions, here & there some romance, good food, lots of drinks, great laughs, cultural highlights and positive energy."... От друг получихме почти километрично писмо, от което обаче няма как да извадя отделни цитати, тъй като просто е едно слято цяло и не би могло да се раздели. За съжаление Алекс ме изпревари и го пусна преди мен, но какво пък, идеята си беше моя, просто нямах време.... Та ето впечатленията на Бен от България:

Bonjorno Buenotuti!!

I’m sitting here again in my office, listening Salif Keita instead of beginning to finish 2 papers for school, and today already had 2 classes. But I cannot say I'm there yet, concentrating on the sh*t they're saying in the classroom. I'm still in shock of a devastatingly enjoyable week at the birthplace of a few but great Bulgari-u-natzi.

We've arrived quite well yesterday. The trip was tranqiu, had 2 hours of delay, but besides everyone being tired of the week, were also like sunk in a bath of melancholy. We didn't actually know what to say to each other; 'it was a great week'? 'We had a great time'? 'See you next week?' 'Till later?' At least to me these words couldn't get me out of my shock-moment. But maybe such an empty tranquillity is not bad at all for the moment and let you take the time to over think certain experiences.

The beautiful writer Robert Kaplan wrote one time: Western Europe is constantly busy to plan its future, while the Balkan peoples are continuously struggling to preserve what they have. With this quote I started our week. I gave myself the task to find out what the Bulgarians had that made themselves proud. What was the 'joie de vivre' of you guys? Everyone suffers in this world, but to discover what makes one survive is the interesting part. My first sight from the plane, and later on from the bus, already enlightened me with a tremendous and brute force of nature, which mystical bond people from this place must have had with the earth for a long time already? Later on in Turnovo, Niki touched me with a small but sufficient insight in the grandeur of a history divided into 5 dynasties, when going over the meanings of the light show.

So we moved into a really cosy, hostel in the middle of the centre, and got an improvised tour in the city before the first dinner, by this guy Master Martin who I afterwards only could picture as a modern Asan warrior, a titan who consumed as much as possible experience, knowledge and opportunities, motivated by a lovely carrying mother, together in a humble apartment, but looking over a ingenious anarchic city, backed with powerful mountains, now and than polished by a beautiful rainbow.

Personally, I find this Dutch (and Western) society quite frightened because of its perfect organisation and its enormous welfare, the more because I know other parts of the world have to do with less, and on the extreme gained this welfare (partly) at the expense of the periphery of the west. Nevertheless, I like so much being in kind of slummy cities. From my childhood in Curacao, Venezuela and other parts of South America, I’m already known with such cities. I woke up Tuesday at seven, to take a walk and see Sofia waking up. I bought a coffee at a kiosk, walked through the fruit market at Graf Ignatiev. Overcrowded trams and creaking trollies (although all empty at the 2^nd) and sloppy houses decorating the modern institutional buildings, ohh, how I love that.

We all knew each other from Holland, but a getting-to-know-each-other game was more than fun, and during the week I constantly could only remember someone’s gesture, to refer to that person. How many times have I made the gothic devil-hand to refer to the heavily wodka-wine-beer-rakia-drinking and -smoking literature-tycoon? Then we moved on to an astonishingly interesting and formal reading at the Dutch embassy, by witch I got a really good metaposition of the relations between Holland and Bulgaria, and there I also noticed the complex and nearly impossible task of really coming together as humans, since own interest play the bigger role. Comsi comsa, we had a really fun traditional dance lesson orchestered by again another heroic Bulgarian ‘Ice queen’ Toni. Alek’s quote ‘it’s to complicated’ would illustrate her best, but partly. Strong, independent and dynamic would laurels here, too.

The trip to and from Veliko Turnovo gave me a good opportunity to experience the landside as well. Beautiful mountains, a stop at a roma-gathering of houses to eat a meatball-bread, take a leek, and after walking behind the house with its cheep cage and haystack I was left with a strong longing to just keep on walking into the snowy mountains and never come back. The residence where we stayed was so beautiful, and than again it felt that Baldwin had never left. It was so much fun with you guys Alek, Panke, Ivana and Martin!!

The nightlife was great! I think that we got to enjoy the whole spectrum of parties. I had to be taken to a salsa-bar, that’s for sure. And I got urged very strongly to come along by the ever confident Vany and always smiling Niki. Crazy, just what a crazy band, peoples and night. Or the exclusive chauga-club, oh my God, what a place, and also a very strong representation of Bulgary. Que loca chica’s y que brabo toros!! To take a look in Studentskigrad, or in the typical Bulgarian cuisine and dance tavern, or just to sit the night out in a 24-7 cellar, it all let me experience a great Sofia, a great Bulgary. And of course with all my great Dutch fellows, especially Charlotte, Janna, Mabel, Selman, Taliet, Ronny, all you people, from Bobby to Ivaylo, master Alek, master Martin, master Nikki, Maria, Vany, Christi, Paulini, Ivayla, Ivana, Toni, Panke, Lora, Kawa Kawa, Georgi, Love, Katja and all the others that I didn’t mention, even by just talking Bulgarian, you guys joined me on the path to traquilidad spiritual, hahaha.

Saluti tuti,

Benjamin Visser a.k.a Bèndjo

BLAGODERIA!!!

Изключително много се радвам, че им хареса тук, тъй като почти всички си предтавяха някакъв малък корумпиран комунистически ад в България (без ясна представа какво точно е комунизъм) .... Жвееха в ужас, че такава държава е станала членка на ЕС... А сега видяха, че макар че има много неща, над които да работим, все пак не е толкова зле положиението:)))

Коледна приказка

2008-12-25T22:29:00.003+02:00

Весела Коледа! Нека светлината и магията на празника да са винаги с нас и дано през цялата година стават чудеса:)

Седем

2008-12-21T00:27:00.003+02:00

... Преди седем години седем деца загубиха живота си. Пред нашумялата тогава дискотека "Индиго" се бяха събрали над шестстотин деца и при внезапното отваряне на вратите двадесет и четири от тях бяха смачкани. Седем от тях загинаха (Елена, Любомира, Митко, Кристина, Цветелина, Виктория и Мадлена). Дано почиват в мир! Вече почти никой не помни този инцидент. Поредната избледняла във времето трагедията. Поредното отшумяло събитие...
... Преди четири години в катастрофа загинаха дванадесет деца в река Лим... Преди две години шофьорът на рейса беше осъден на седем години затвор, няколко месеца по-късно присъдата му беше намалена на четири години. Никой почти вече не помни и тази трагедия...
... Преди една година австралиец намушка и уби едно 20-годишно момче. Така и не разбрах какво стана с чужденеца-убиец. Отново размита във времето история...
...Преди три седмици три момчета бяха нападнати от пияни младежи. Едното от тях загуби живота си в следствие на зверски побой... Скоро и това ще бъде забравено.

... Почивайте в мир, деца - жертви на абсурда!...

Мирис на замръзнали есенни листа...

2008-11-29T21:59:00.007+02:00

Тъмнина. Фенер пръска светлинни капчици по малката крива уличка. Мирис на замръзнали есенни листа. Всичко трепти от студ. Само един гълъб смело прорязва вкочаняващия въздух. Зад прозорците - различни съдби. (Щастливо семейство вечеря. Малко дете лежи на пода и като че ли рисува.) Вътре е топло. Уютно. А Тя е навън. Сама. Обикаля уличките и мисли. Наблюдава. Вярва. Хората и се усмихват, развеселени от смешната и шапка. Тя отвръща на топлината в очите им. Подминава. Продължава да обикаля. Като че ли не усеща студа, не се бои от тъмнината, само се усмихва - някак загадъчно. Сякаш знае някаква тайна. Листата са и я казали. Точно преди да замръзнат. И тя беше листо, но вече не е. Вече е звезда - вятърът не я достига, не я носи, а тя сама следва своя собствен път. Няма нужда от чужда светлина, защото и сама може да си свети. Не се бой от студа, защото намери в себе си топлината...
Тъмно е. И студено. Хората забързано пресичат улиците.Само едно момиче стой неподвижно и ги гледа. Вдишва дълбоко аромата на замръзнали есенни листа и се усмихва...

Завинаги мой, завинаги твоя, завинаги наши...

2008-11-05T23:06:00.009+02:00

I carry your heart with me

I carry your heart with me (I carry it in

my heart) I am never without it (anywhere

I go you go,my dear; and whatever is done

by only me is your doing,my darling)

I fear

no fate (for you are my fate,my sweet) I want

no world (for beautiful you are my world,my true)

and it's you are whatever a moon has always meant

and whatever a sun will always sing is you

here is the deepest secret nobody knows

(here is the root of the root and the bud of the bud

and the sky of the sky of a tree called life;which grows

higher than the soul can hope or mind can hide)

and this is the wonder that's keeping the stars apart

I carry your heart (I carry it in my heart)

Edward Estlin Cummings

Туп-туп... туп-туп...

ФотоконкурсЪТ 2

2008-10-30T23:20:00.003+02:00

Фотоконкурсът „Поглед към толерантността” с удължен срок за участие до 16 ноември

Поради големия интерес Дружеството за ООН в България удължава срока за подаване на фотографии за младежкия фотоконкурс на тема „Поглед към толерантността” до 16 ноември. Конкурсът бе обявен в рамките на инициативата Алианс на цивилизациите. Конкурсът е по повод на Международния ден на толерантността, 16 ноември.
Ще бъдат присъдени три парични награди - 300, 200 и 100 лева, а награждаването ще се проведе в Министерството на външните работи. Най-добрите 30 фотографии ще бъдат изложени в сградата на Министерството, а след това в университетите в София и на уебсайта на Дружеството.
Творбите ще бъдат оценявани от експертно жури, което ще избере най-добре вписващите се в темата фотографии. Журито ще е съставено от професионални фотографи и общественици.
Изисквания към снимките: формат .jpg, минимален размер 1024 х 768, заглавие
Краен срок за изпращане:16 ноември 2008 г.
Творбите се изпращат на електронен адрес photocontest@una-bg.org, заедно с трите имена, възраст, телефон, e-mail и пощенски адрес.

Мечта

2008-10-26T01:14:00.007+03:00

Без думи. Само усещане.

ФотоконкурсЪТ

2008-10-20T00:58:00.009+03:00

Приятелите ми знаят - освен Павел Матев (както споменах в предишната публикация), обожавам и ФОТОГРАФИЯТА. И от известно време насам работя върху един фотоконкурс...който официално стартира утре(20.10.2008). Най-накрая! Постигнах си го...:)

Пращай! Покажи ТВОЯТА визия за толерантност....:)

P.S.: Специални благодарности на Иво, че ми разреши и помогна фотоконкурсЪТ да стане реалност:)))

Носталгично:)

2008-10-13T21:26:00.006+03:00

Бях го забравила... А толкова го обичам...

Моето обяснение в любов

Аз не съм красавец.
Аз съм грозен.
Моите родители са прости.
Аз дойдох по селски коловози
като бос езически апостол.

Женски погледи в любов не ме окъпаха.
Две-три булки скришом ме прегръщаха -
мачкаха си блузите в тъмното,
а на виделото
се загръщаха.

Аз не съм красавец...

Но в зениците
нося клади -
светнали и черни.
Ти не си чула,
че грозниците
са от всички влюбени най-верни!
Те най- тежко се разочароват,
ако ги постигнат несполуки...

Яворов взе хапчето отрова
да запази грозните от клюки.

Обожавам Павел Матев... Обожавам и това стихотворение...

Някакви мисли за Никоите и Нищото....

2008-10-10T01:43:00.002+03:00

... Ставам. Душ. Кафе. Излизам. Плейърът ми свири в такт с ежедневието. Качвам се в автобуса. Возя се. И изведнъж се оглеждам... Излизам от делничния транс. Гледам хората около мен... Опитвам се да ги видя... Да прочета нещо в очите им... Да разгадая израженията им... Мъча се... И изведнъж виждам, че няма какво да разгадавам. Няма нищо. Празни погледи. Празни души. Или да кажа Осъдени души? Но не като Димовите Осъдени души... По-скоро като... като Фауст. Продали душата си на Дявола. За 1000 лева. Или за хубав офис. Или за богат мъж. Или за хубава фигура. За каквото и да е, това са хора, забързани в ежедневието си и УЖ доволни от него. НО (винаги това мило хубаво "но")... дали са щастливи?! Не спират, за да се замислят за това, защото усещат, че отговорът няма да им хареса. Знаят, че хубавата фигура им коства цял живот лишения... богатият мъж цял живот мълчане, хубавата работа цял живот без личен такъв и прочее. И в този смисъл, те са Осъдени на привидно щастие. Без право на обжалване, защото това са си поискали от Лукавия, за това са продали дребните си душици. Забравили са (а дали?!) детските мечти за полицай/лекарка/пожарникар/барби дори, които да правят хората щастливи. Сега виждат само себе си... А това някак си малко напомня на някоя картина на Дали - сюрреалистична, на моменти груба и брутална, но отразяваща действителността... или поне личното възприятие на всеки за нея. Разтечено време, разбулен сън, разкривени картини... Може би това се крие зад празните погледи. Може би това е пълнежа на празните души - криви маски и грешноразбрани идеали.Стремеж към нищо и за нищо... И защо?!

Безглаголно (или за отражението на ежедневието в плейлиста ми...)

2008-10-07T00:21:00.000+03:00

(You're simply the best, better than all the rest,better than anyone, anyone I've ever met!) ... Сутришна аларма, душ, кафе... (Cuando tomes tu café toma tu café con caña) ...
Тоалет, бърз поглед в огледалото, озадачено помръдване с носле ( Good morning starshine, the earth says hello) ... Полуспринт до спирката, половин час чакане, цигара (Days dawning, skins crawling, pure morning) ... Претъпкан автобус, празни погледи, празни души( All in all you're just another brick in the wall) ... Задръстване, злоба, празни души ( Searching...Seek and Destroy) ... Подлез, павета, университет (.. and the dreams that you dare to dream
really do come true) ... Колеги, асистенти, преподаватели (With just a wave of the strong right hand, (s)he's gone to the temple of the king) ... Кафе, цигара, колеги ( You're the voice try and understand it, make a noise and make it clear) ... Бира, цигара, приятели ( I've only got the sunny hours, brightest hours of day, I never count the gloomy hours, I let them slip away) ... Един час чакане, градски транспорт, кучета/бездомници/наркомани(I think I'm dumb, or maybe just happy) ... Домакински задължения, работа на компютъра, Skype (I'm just a dreamer, who dreams of better days) ...Книжка, приятна музика, свещи ( The flower looks good in your hair) ... Душ, легло, Добрявко (Little child, be not afraid, though storm clouds mask your beloved moon)....

За мишките и хората или как да теглиш куршума на приятел най-лесно

2008-09-30T01:12:00.000+03:00

Напоследък често мисля над отношенията между хората.... За отношението първо на Аза към самия себе си, после и към заобикалящия го свят.... За хроничния стрес и нещастие, обзели масата.... Мисля често за Хайдегеровия Das Man, който се бой да изпита щастие, защото така неминуемо ще се сблъска и с нещастието(или поне така си спомням от нещо, което четох отдавна...).... Въпросният Das Man по същите ми смътни спомени беше почти невротизиран от невъзможността да изпита удовлетворение от живота си, беше редовно депресиран от една голяма пустота, резултат от непрекъснатите усилия да отказваш да чувстваш.... Мислите ми се отнасят от време на време и към Меркузовия Едноизмерен човек, макар това да е малко по-далечна тема... За изкуствените представи за щастие и за промиването на мозъците... За масовото потребление не само на определени стоки, но и на наложени не от морала и етиката, а от разни манипулатори ценности и възгледи... После почвам да мисля и за бягството.... Как човек затваря очи, когато гледката не му харесва, въпреки че може да промени нещата. Как скрива страховете и кошмарите си, защото ако никой не ги знае, те може да изчезнат. Как прикрива лъжите си зад забавни истории и смешки. Как се крие, защото го е страх какво може да намери зад следващия ъгъл. Как бяга от реалността..... В общи линии, картинката, която се оформя в съзнанието ми не е никак розова.
И точно тогава, когато всичко ми изглежда черно, се сещам за разни "приятели". И черното става още по-черно. Задаваш си въпроси от сорта на това как може толкова дълго да си познавал един човек, а да не си го прозрял. Чудиш се какво се случва с чистите приятелски чувства, с доверието, с идеята, че можеш да се опреш на някого... Къде са отишли някогашните обещания да сте заедно винаги, независимо от обстоятелствата....Какво се е случило с клетвите? ... Защо най-близките ти те предават? Забиват ти нож в гърба.... Знаят слабите ти места и уцелват точно там.... Но ако Джордж застрелва Лени по хуманни причини, тук случая е малко по-различен. Тук ти си седиш на брега на реката, без да си убил нищо и никого, говориш за прекрасната ферма, за голямата мечта, която ще сбъднете .... Мечтаеш си.... Правиш си планове... И знаеш че до себе си имаш верен приятел, на когото можеш да разчиташ.... И изведнъж пропадаш в черната дупка.Оказва се, че този приятел най-безцеремонно ти е теглил куршума. И то в гръб. По-лесно му е било на човечеца. И не че те спасява от нещо. Или има изобщо някаква логична причина или умисъл. Просто на добрягата му омръзнало от теб и за да няма трагични раздели и сълзи, просто ти пуснал куршумеца. Най-чистосърдечно спестява драмата....
С две думи, напоследък съм станала маааалко черногледа.... Но все още съм си оптимистче, все се надявам ,че нещата ще се променят.... Но дали? :)

Мир вам!

2008-09-27T22:32:00.001+03:00

През 1981 Общото събрание на Организацията на Обединените нации – ООН, обявява за Международен ден на мира всеки трети вторник на месец септември, а от 2001 г. е фиксиран 21 септември като ден на мира и на спирането на огъня и насилието. Резолюция 55/282 на ООН призовава хората по цял свят по подобаващ начин на отбележат деня и така да “сътрудничат с ООН за постигането на световен ден на прекратяване на огъня.” Празника се чества в сто деведесет и двете държави-членки на ООН.

И тази година Денят на мира бе отпразнуван и в София.Сутринта имаше шествие от Народния театър до Паметника на незнайния войн, което завърши с тържествени речи и полагане на цветя и венци. Следобед с колегите от Дружеството за ООН в България бяхме организирали няколко инициативи - раздавахме прегръдки в Южния парк, събирахме Обещания за мир, помагахме на най-малките и те да отправят своето послание чрез рисунки... Накрая завършихме с концерт, в който взеха участие Коцето Калки, X-R@Y и други млади изпълнители. Хубаво беше, всички си тръгнахме усмихнати и весели:)))

Просто щастлива (или за 1-2 сбъднати мечти)

2008-07-25T15:37:00.001+03:00

Това май е една от най-хубавите седмици в живота ми... Започна прекрасно - с незабравимо парти по случай рождения ми ден - многото приятели, съчетани с хубава музика винаги са били гаранция за страхотно прекарване. А като добавим и dress code: Нещо нетипично и една спретната виличка в Симеоново... Стана наистина неповторимо:)
Няколко дни по-късно пък осъществих една дълго очаквана от мен покупка - хубав фотоапарат:) Е, не е професионален, но пък на мен това си ми е перфектно:) Щрак:)
И след това дойде... Денят! Или май по-точно Нощта! Заветният миг... Концертът на Metallica! ... Спокойно мога да кажа, че това беше един от най-невероятните моменти в живота ми. Цял ден се занимавам с какво ли не, но още не мога да изляза от обхваналата ме еуфория... Няма думи, които да пресъздадат вълнението, да опишат преживяването... Да видиш една от най-великите групи... Музиката, която обичаш, с която си израснал, която те вдъхновява... Да чуеш на живо любимите си песни... 50 000 човека - като един -обединени от магията на музиката... Разтърсващо! Незабравимо! ...

Еуфория срещу депресия:)

2008-07-17T23:26:00.000+03:00

Отново съм си в София. Раят изчезна, усмивките значително намаляха, проблемите започнаха да валят отново, а задълженията безсрамно да крещят... С две думи - Здравей, ежедневие:)
За щастие обаче съм заредена с изключително много позитивизъм и енергия. Все още не се впечатлявам от злобните коментарчета, с които се сблъсквам и се усмихвам дори когато съм нервна. И се опитвам да заразя хората с моето прекрасно настроение:) Може би затова ми стана много тъжно като видях в блога на един приятел снимки на "самоубили се" плюшени мечета - много мрачни картинки бяха. И реших да остана вярна на себе си и както винаги да застана "на въпреки"... И на неговата суицидност да противопосатвя моята лятна еуфория:)

Слънчеви усмивки

2008-07-08T20:57:00.000+03:00

Лежа си на шезлонга, слънцето приятно гали кожата ми, а децата, които си играят в басейна, леко ме пръскат. От двете ми страни са се излегнали мои близки приятелки от ранното ми детство... Говорим си, смеем се... След малко влизаме във водата, разлигавяме се напълно... Слушаме си хубава музика, а от време на време ми се обажда някои от софийските приятели - даже и носталгия не може да ме хване:) С две думи - животът е прекрасен:)
Тишината и спокойствието, които царят тук ми дадоха възможността да си почина за 2 дни от последните 2 месеца на напрежение и стрес.Атмосферата е невероятна - всички ми се радват, всички ме глезят, няма намръщени лица и сърдитковци, които да ти развалят настроението. Няма притеснения, няма напрежение, няма го хаоса на забързано ежедневие. Сякаш времето е спряло в момент на всеобщо щастие.... Единственото, което се усеща е една всеобхватна небрежност и веселост:) Всичко, което има значение са слънчевите усмивки... Много, много слънчеви усмивки...:)

Красота по време на Езикознание...

2008-07-04T00:14:00.001+03:00

От няколко дни не мога да спра да слушам тази песен... Невероятна е! А по принцип дори не харесвам френски песни. Първо ме грабна като мелодия, после се зарових и в текста... Тези дни смятам да гледам филма-"Les chansons d'amour", изглежда обещаващ:)

As-tu déjà aimé

As-tu déjà aimé
Pour la beauté du geste
As-tu déjà croqué
La pomme à pleine dent
Pour la saveur du fruit
Sa douceur et son zeste
T’es-tu perdu souvent

Oui j’ai déjà aimé
Pour la beauté du geste
Mais la pomme était dure
Je m’y suis cassé les dents
Ces passions immatures
Ces amours indigestes
M’ont écoeuré souvent

Les amours qui durent
Font les amants exsangues
Et leurs baisers trop mûrs
Nous pourrissent la langue

Les amours passagères
Ont de futiles fièvres
Et leurs baisers trop verts
Nous écorchent les lèvres

Car à vouloir s’aimer
Pour la beauté du geste
Le ver dans la pomme
Nous glisse entre les dents
Il nous ronge le coeur
Le cerveau et le reste
Nous vide lentement

Mais lorsqu’on ose s’aimer
Pour la beauté du geste
Ce ver dans la pomme
Qui glisse entre nos dents
Nous embaume le coeur
Le cerveau et nous laisse
Son parfum au-dedans

Les amours passagères,
Font les futiles efforts
Leurs caresses éphémères,
Nous fatiguent le corps

Les amours qui durent,
Font les amants moins beaux
Leurs caresses à l’usure,
Ont raison de nos peaux…

Kрасиво, а?:) Наслади се...:)

Мъките на словото

2008-07-02T20:24:00.000+03:00

Редовно чуваме "Абе не мога да ти го обясня...", "Еми то е... едно такова... не мога да ти опиша... знам какво е, но просто не мога да го изразя"... Често се случва когато човек мисли и му се наложи да изкаже бързо мисълта си, да не намери правилната дума. Това са така наречените мъки при "раждане на словото", при преобразуване на нагледното образно мислене в абстрактно, знаковословесно. А това преобразуване отнема време, енергия, информация и като цяло е съпроводено с трудности.Представите и сетивните образи, които витаят в главата ни трябва бързо да се превърнат в понятия, да се избистрят в ясна мисъл. Което става само с практика. Много практика и шлифовка...
Днес моите летящи мисли започват да се учат да говорят. Не че ще спрат да хвърчат щураво насам-натам - то това май е невъзможно:) Просто ще станат... хм... малко по-опитомени:)